/Поглед.инфо/ В момент, когато ЕС е зает със собственото си устройство и избор на лидери, които да заемат водещите позиции в европейските институции, когато унгарският премиер Виктор Орбан с основание изразява нескрито задоволство, че „гласът на Централна Европа се чува“, защото „явно никой, който не се радва на подкрепа от страните от Централна Европа не може да стане лидер в ЕС“ и говори за „това е ново развитие“, което подкрепя „не искаме лидери, които налагат волята си на други държави“, някои предпочитат да останат в руслото на стари порядки и отживели времето си разбирания за т.н. свобода на словото. Не случайно Орбан стана изразител на едни от новите тенденции в Брюксел. Така както не случайно той има отношение и към ситуации, които се наблюдават в Украйна и се отнасят по-често до етническите унгарци, живеещи по стечение на исторически обстоятелства, в днешните украински граници. Всъщност по-голямата част от тях вече имат и унгарски паспорти, а Будапеща не се отказва да защитава правото им да учат и ползват без ограничения родния си език. Но как би реагирал, ако в Будапеща се появи призив на украинското посолство към унгарските медии да „прилагат премерени подходи в информационната политика на редакциите при осветяване на руската агресия срещу Украйна и окупацията на Кримския полуостров“? Оказва се, че в София украинската страна била раздразнена от „публикации в някои български медии, насочени към оправдаване на престъпната агресия на Руската федерация срещу Украйна и незаконната окупация на Автономна република Крим“. Още не отшумяла „дипломатическата престрелка“ между София и Белград заради т.н. косовски въпрос и се появява нов опит за създаване на ситуация, която изправя страната ни в дилема как да отстои позиция „на една ръка разстояние“ в конфликт, който има други измерения и играчи с различни от нашите мащаби и цели. Колкото и обществото ни да има критики към постигнатото ниво на демокрацията у нас, то отдавна е приело, че изразяването на различни становища е неоспорим демократичен принцип, а медиите са тези, които трябва да дават гласност и право на мнение, включително различно от официални позиции, защото това е европейското право наречено свобода на словото. Най-малкото е неуместно да се коментират „опитите на някои журналисти да ретранслират фалшиви новини и ключови тези на руската пропаганда“ и да се пояснява „украинската истина в исторически аспект“ за Крим. Препоръките следват обстойно описание на тезите на Киев относно Крим и т.н. руска агресия на украинска територия. Разбира се, че днес истината за Крим в исторически план е като монета с две лица – руска и украинска. Разбира се, че по цял свят има различни мнения по въпроса. И много спекулации, естествено. Крим е ключово от геополитическа гледна точка място и апетитите към този полуостров не са от вчера. Не само от страна на Москва, както твърдят в Киев. Но е неоспорим факт, че руската империя си го е завоювала след поредица войни още от времето на Екатерина ІІ. Причините са известни. Напоследък дори на Запад не се осмеляват да оспорват принадлежността на Крим към Руската империя, въпреки сътресенията / спекулациите!/ от времето на Първата световна война и болшевишката революция. И въпреки решенията за санкции към Москва след присъединяването на Крим към Руската федерация след проведен референдум, на който болшинството граждани предпочетоха Москва пред Киев. Да се твърди, че „причина за прехвърлянето на Кримската област от РСФСР в УССР на 19 февруари 1954г е необходимостта от икономическо възстановяване след неуспешната сталинска политика“ е повече от спорно предвид съществуването на редица исторически документи и общоизвестни факти. Да се влиза в исторически спор по този въпрос е все едно да се доказва за кой ли път общата ни история с Вардарска Македония. Въпросът е защо трябва да се пояснява на София точно сега „украинската истина“, да се „благодари за последователната подкрепа на държавния суверенитет и териториалната цялост на Украинската държава, непризнаването и осъждането на престъпната руска окупация на Автономна република Крим, както и отделни райони на Донецка и Луганска област“ и да се изразява неудовлетворение от изразени различни становища в някои български медии? Защо няма нито дума за живеещите в Украйна етнически българи и техните права относно изучаването например на т.н. майчин език? Защо се пояснява, че в Украйна няма дискриминация на „рускоезични“, ама се дават примери с дискриминация на украинския език още от времето на Екатерина ІІ, цар Александър ІІ, цар Александър ІІІ и т.н.?
По създадена вече традиция София едва ли ще реагира бурно на това обръщение на украинското посолство и няма да промени официалната позиция за Крим, докато няма промяна в самия ЕС. Но там, както и в целокупния Запад, духат нови различни ветрове и е време Киев да приеме, че светът е променлив. Нищо не е сигурно, но е сигурно, че медиите са с право, ако могат и искат, да отразяват различни становища, да дават думата и на журналисти, които имат друго мнение по щекотливи теми, включително Украйна във връзка с Крим, Донецк и Луганск. Тъжното в случая е, че два братски народа, живели заедно векове, днес съседи, могат да бъдат превърнати във врагове и да разменят нелицеприятни слова в името на криворазбрана демокрация. Противопоказно е да се взима страна и да се нагнетява напрежение. От това печелят малцина, а страдат народите. А иначе истината е като шило в торба, все някога ще изскочи. Има върху какво да се мисли и в Киев, и в Москва. Но играчите са повече и това още повече усложнява ситуацията. Ще се наложи и София да размишлява. И да се погрижи като Орбан за своите зад граница. Ако може.
