Дебатът между Илияна Йотова и Андрей Гюров постави на изпитание не само политическите позиции на двамата кандидати, но и представите им за самата същност на президентската институция. Зад конкретните въпроси, репликите и възраженията се открои един значително по-дълбок проблем: какво означава да притежаваш държавническо самочувствие и доколко то може да бъде заместено с политическа амбиция, добра публична подготовка и критика към опонента.
В моите очи най-отличителната черта на поведението на Илияна Йотова беше естествеността, с която тя говореше за държавата и нейните институции. Не става дума за външната увереност, която всеки опитен политик може да демонстрира пред телевизионните камери. Става дума за особен тип политическо поведение, при което човек не изпитва необходимост непрекъснато да доказва собствената си значимост. Той говори от позицията на натрупан опит, на познаване на институционалните механизми и на съзнание за отговорностите, които произтичат от заемането на висша държавна длъжност.
Държавническият опит не е гаранция срещу политически грешки. Той обаче има значение, което трудно може да бъде пренебрегнато, особено когато държавата се намира в обстановка на продължителна вътрешна нестабилност и на сериозни международни сътресения.
При Андрей Гюров останах с друго впечатление. Критиката към съществуващия политически модел заемаше съществено място в неговото представяне, но за мен недостатъчно ясно се открои самостоятелна и завършена представа за това как той би упражнявал президентските правомощия. А между желанието да промениш една институция и способността да обясниш как ще я ръководиш съществува принципна разлика.
Това е съществено, защото президентът на България не е просто участник в политическите спорове. Неговото място в конституционната система предполага способност да вижда държавата отвъд непосредствените партийни противопоставяния. Той трябва да познава границите на собствената си власт, но и да разбира възможностите за политическо и обществено въздействие, които тази власт предоставя.
Българското общество има достатъчно основания да бъде критично към политическата класа. През последните години то наблюдава последователни управленски кризи, разпадане на парламентарни мнозинства, остри институционални конфликти и непрекъснато възпроизвеждане на политическа нестабилност. В такава обстановка обещанието за промяна само по себе си вече не е достатъчно. То трябва да бъде подкрепено с ясно разбиране за държавата, за нейните възможности и за ограниченията, които Конституцията поставя пред всеки носител на власт.
С особена тежест стои въпросът за българския национален интерес. Във време, когато международните отношения преминават през дълбока трансформация, когато войната в Украйна продължава да поражда сериозни рискове за европейската сигурност и когато отношенията между големите сили се променят, президентската институция не може да бъде сведена до церемониално представителство.
От държавния глава се очаква да притежава политическа преценка, да различава съюзническите ангажименти от националните отговорности и да умее да защитава българските интереси в рамките на конституционните си правомощия. Това изисква познаване на международната политика, институционална памет и способност за диалог, включително с онези, чиито позиции не съвпадат със собствените му убеждения.
Един от проблемите на съвременната българска политика е постепенното обезценяване на самото понятие за държавност. То присъства почти във всяка политическа декларация, но все по-рядко е свързано с последователно разбиране за националните приоритети. Политическите партии говорят за стабилност, докато участват в конфликти, които я разрушават. Говорят за национално единство, докато превръщат различията в непреодолими разделителни линии. Говорят за независимост, без винаги да обясняват как тя може да бъде осъществявана в реалните условия на международната взаимозависимост.
Президентската институция не е в състояние сама да преодолее тези противоречия. Но тя може да бъде пространство, в което разговорът за държавата да придобие по-сериозно съдържание.
Точно от тази гледна точка възприемам и значението на политическия опит на Илияна Йотова. Той не е просто биографично предимство. За мен по-същественият въпрос е как този опит се проявява в публичното поведение, в аргументацията и в отношението към институционалните отговорности.
Телевизионният дебат ми даде основание да видя в нейното присъствие такава връзка между политическа биография и държавническо самочувствие. Тя не се нуждаеше от демонстративна настъпателност, за да защитава позициите си. Увереността, която усетих, произтичаше от начина, по който поставяше въпросите в по-широкия контекст на държавното управление.
Разбира се, други зрители могат да са възприели поведението на кандидатите по различен начин. Това е естествено за всеки политически дебат. Но същественото е да се прави разлика между телевизионното впечатление и действителното съдържание на президентската отговорност.
Не бих подценил необходимостта от нови идеи, нито правото на Андрей Гюров да оспорва досегашната практика на президентската институция. Демократичният процес предполага конкуренция между различни политически разбирания. Но критиката придобива истинска стойност тогава, когато е придружена от достатъчно ясна алтернатива. В противен случай тя остава част от предизборната полемика, без да предоставя на обществото убедителна представа за бъдещото упражняване на властта.
България навлиза в период, през който президентът ще трябва да работи в условията на сериозни вътрешни и международни противоречия. Независимо от резултата на изборите, пред институцията ще останат въпросите за националната сигурност, конституционния баланс, отношенията с европейските партньори и възстановяването на общественото доверие.
Затова и оценката ми за дебата не се изчерпва с отделните реплики или с впечатлението от телевизионното представяне. За мен той показа колко съществена е разликата между политическото говорене за държавата и онова поведение, в което се усеща практическият опит от носенето на държавна отговорност.
Тази разлика заслужава да бъде обсъждана далеч по-сериозно от обичайните следизборни спорове кой е спечелил телевизионния двубой. Защото след като камерите бъдат изключени и предизборните лозунги останат в миналото, президентската институция продължава да съществува със своите правомощия, ограничения и отговорности към България.
