Ако в определен момент, подтикнати от мизерията и щуротиите на днешния ден, ви настигнат някои носталгични спомени и ви накарат да се върнете в годините назад, в онова време, или пък, ако някой млад човек от любопитство буквално реши да строши катинара на миналото и бръкне в оня живот, за да види, как са живеели неговите родители, и на едните и на другите бързо трябва да им се препоръча да си включат съответния телевизионен канал за да видят за пореден път – все едно че вземат хапче за сапикасване - едно знаменателно, сякаш е кошче за плюене, телевизионно предаване с омръзналата ни водеща, известна с малко по-особените си емоционални нагласи към нашето минало. Едно време Сашо Диков за нея беше казал нещо свързано със лицето й, но аз си мисля, че нещата не касаят само външния й облик, а най-вече вътрешния. За такива до пяна озлобени към инакомислещите, ако са от женски пол, нашият народ много точно е посочил причината и тя е от интимен характер. Нека обаче да оставим личностните характеристики - това е госпожата, толкова може, толкова прави.
В изтеклото предаване тя беше решила този път основно да се занимае с Чернобил и с това как нашите управници тогава са били на път да унищожат нашия народ. За съжаление нашата „разследваща“ дама пропусна да предостави на публиката статистическа справка за това, колко са били заразените по онова време с радиация, в каква степен и колко се от тях са били излекувани или не са могли да бъдат излекувани. Ако беше се опитала да се поинтересува от тези данни, щеше да бъде болезнено разочарована.
За разлика от нея тази беда я понесохме на гърба си всички през оня май, но без да се вайкаме. Моята дъщеричка си играеше на поляната в Морската ни градина със своите другарчета, радвайки се на слънцето, на цветенцата и на птиченцата наоколо. А вечерта, когато чухме новината, видяхме от коленете надолу по крачетата й леко залиняване в някакъв жълтеникав цвят. Естествено, че се уплашихме. А после се оказа, че просто това е бил личинков прах, който полепнал по тях. Страхът обаче си беше страх. Бедата се беше случила. Това е ясно, но че народът ни излезе, слава Богу, читав от ситуацията, е също ясно. Това обаче в момента не е от значение за госпожата и съмишлениците й. Важното е, че е имало момент, когато, според нея, нашият народ, едва ли не преднамерено, е бил осъден на смърт от Съветския съюз – тема, която, както казваше моят любим научен ръководител, между впрочем, руснак, ще има да си я смучи още дълго време.
Другият въпрос, който тревожи доста от еврохората у нас и съответно е взет в дневния ред на предаването й, е още по-актуален. Заедно с другите около нея и въпросната журналистка от своята студийна камбанария заяви своя решителен протест срещу закриването на комисията по досиетата. Всеки път се питам, апропо, защо трябваше да търсим само агенти на Държавна сигурност, а за обектите нищо да не говорим? Дали всичките са били читави и невинни душици или все пак са извършвали някакви престъпления? Интересното е друго, как нашата телебунтарка, с тези възгледи е оцеляла при този терор на Държавна сигурност? Как не са я пребили или измъчвали в стаите за мъчения? Защо не е била по лагерите?
В началото на демокрацията моят тогавашен началник в Регионалната дирекция реши да покаже на новите управници от Координационния съвет на СДС, че ние, нещастните служители от специалните служби, независимо от мнението за нас, сме решили да изпълняваме задълженията си в интерес на гражданите. Както всъщност сме го правили винаги. Поиска той среща и наистина от Координационния съвет се съгласиха. В нашата голяма зала около просторната маса той седна от едната страна, а от другата страна бяха се настанили настръхналите, революционно настроени представители на СДС. Началникът ни кротко и тихо взе да им обяснява, че няма нищо против всички налични служители и той в това число да бъдат уволнени, но, докато не се намерят други, не може да се остави народа ни без надеждна защита срещу криминални престъпления, срещу поръчкови убийства и имигрантски бандитски групи. Говори той, говори, а после запита за въпроси. Сред пълното мълчание се обади една единствена представителка на Координационния съвет, както се казва, известна на службата. Тя въодушевено запита господин полковника, може ли някой да ги заведе и да им покаже стаите за мъчения в Регионалната дирекция. Ако бяха ударили моя началник с чук по главата, нямаше да има този ефект. Той обаче след чутото буквално се срина, обърна се вяло към нас, съпроводилите го служители, и рече: „ Хайде, водете ги да им покажете стаите за мъчения!“ Посоченият от нас с удоволствие ги пое и близо час ги развежда из мазетата на дирекцията, докато целите в паяжина и прашасали най-после сами се отказаха от обиколката.
На госпожата, търсеща истините за онова време, понеже се връща обратно в 86-а година, бих искал да й подаря един спомен за ориентация и с надеждата, че тя ще прояви стоическо търпение и ще прочете до край написаното. Точно тогава, веднага след тържествата за Първи Май аз присъствах на срещата на Тодор Живков с ръководството на тъй наречения Радиозавод в град Варна - елитно производствено обединение на Варшавския договор, където се произвеждаха радарни системи, които нямаха аналог въобще в света, не само в нашите соцстрани. Как биха ни свършили сега работата? Нейсе! Целият завод беше оборудван с перфектна, още неизвестна почти никому, роботизирана техника. Домакините поканиха Тодор Живков на една изнесена площадка в цеха с разположените там гапсове. За несведущите ще поясня, че ГАПС означава „гъвкави автоматизирани производствени системи“. Те отдавна са заминали в миналото или по-скоро след промените отпрашиха в Силиконовата долина. А бяха наши родни разработки. Гледаше Тодор Живков как по строго определен маршрут в залата нещо като сандъци с мигащи лампи се движат и спират от едно работно място до друго, вземат готовата продукция и оставят детайлите за работа. По едно време Живков се обърна към директора на завода и го запита по правешки, да не би да има някой човек скрит в тези кутии. Въпросният директор хрисимо му обясни, че всичко е наред, че това е електроника, че това са роботи чисто българска технология, с каквито и в СИВ – тогавашния наш „соцсъюз“ – не разполагат. Това Тодор Живков го преживя. Когато обаче го изтъпаниха пред един огромен екран и му подадоха една, както я нарече, тояжка, с остър връх, тоест телескопична показалка и директорът му предложи да се разпише на екрана, той запита притеснен: „А, бе, да не вземем да одраскаме тоя телевизор?“ Директорът го успокои и другарят изписа онова познатото „Т“ с опашка след него. В същия момент нещо започна да бучи. Всички се обърнахме към шума и видяхме един рулон около три метра широк, от който започна да излиза разпечатката на подписа. Получи се нещо широко и дълго като килим. Всички бяхме, меко казано, впечатлени, а Тодор Живков, като дойде на себе си, се обърна към директора с може би единствената модерна дума, което знаеше по това време. „Ти, му рече, си направо социалистически мениджър!“ След това словосъчетанието влезе във всички партийни документи. И се случи също през 1986-а година.
Та това искам да кажа на госпожата. Разбира се, човек може да оплюва миналото си, но никога не трябва да забравя, че плюнката може да падне върху челото му и той да стане за кашмер.
