Теренната археология има един неприятен навик – тя обича да убива красивите кабинетни теории с обикновен физически факт. Когато през 1856 година Пьотр Семенов (все още без почетната си географична наставка към фамилията) пресича планината Лаба и навлиза в долината на река Коксу, той разполага с две неща: имперски патенти и пълна липса на точни топографски карти. В условията на тогавашната рудиментарна логистика, разчитаща на пощенски конни станции и несигурни преходи между Капал и днешния Алмати, всеки запис в дневника е бил колкото географско наблюдение, толкова и опит за оцеляване. Семенов скицира скалните рисунки на елени и кози, преписва видяното през собствената си теоретична рамка и го категоризира като продукт на т.нар. „Чудска бронзова епоха“. В неговите представи тези стилизирани рога са били маркер за миграцията на митични племена от бреговете на Енисей, заобикалящи Алтай. Това е звучало подредено, логично и академично за средата на XIX век. Проблемът е, че материалознанието и съвременната археология отдавна не работят с романтични конструкти.
През 2026 година полевият екип на Руското географско дружество, воден от Елена Леванова от Института по археология към РАН, преминава същия 700-километров маршрут, но с радарни координати, дрон за аерофотозаснемане и архивните проучвания на казахстанския специалист Алексей Рогожински. Целта не е била просто да се постави флагче върху картата, а да се намери конкретният скален масив край село Рудничний, който в продължение на 170 години бе потънал в пълно топографско забвение. На терен става ясно защо паметникът е останал недостъпен – промените в речното корито на Коксу, чийто 205-километров поток постоянно ерозира крайбрежните тераси, и пасищната инфраструктура от съветско време са променили ландшафта до неразпознаваемост. Когато камъкът най-накрая е локализиран и почистен от лишейните наслоявания, сблъсъкът между XIX и XXI век става неизбежен.
Стратиграфията и сравнителният стилистичен анализ правят първата сериозна пробойна в теорията на Семенов. Стилизираният „сакски елен“ с подчертано пластични, извити рога, издълбан върху червеникавия гранит, няма нищо общо с бронзовата епоха. Това е класически образ от т.нар. скифо-сибирски животински стил, характерно за ранната желязна епоха (първото хилядолетие преди новата ера). Сходни форми се откриват в златните предмети от царските могили в Аржан (Тува) или в бижутерийните находки от съкровището Жалау в Жетысу. Самият камък край Коксу не е бил някаква тайна йероглифна писменост, както е предполагал Семенов, а физически маркиран сезонен ориентир. Той е служил за култово средище на сакските номадски групи, прекарвали добитъка си към летните пасища, а векове по-късно е бил вторично използван и преиздълбаван от тюркски племена.
