Маршрутът по Чуйския тракт не е просто живописна отсечка за аматьорски снимки, а тежка пътна артерия, изсечена през скални масиви и кедрови масиви. За да се стигне до Кош-Агач от Горно-Алтайск, транспортът преминава през Семинския проход и проход Чике-Таман, където машините и хората се сблъскват с постоянни промени в надморската височина и атмосферното налягане. Чуя, която съпътства по-голямата част от трасето, носи със себе си ледникови води и дефинира тесния зелен коридор всред предимно оголените хълмове. По това време на годината листвениците започват да изсъхват и жълтеят, но този ландшафт е преди всичко физическа пречка, а не картина. Достигането до крайната точка отнема почти две денонощия поради честите спирания за оглед на терена и технически почивки, необходими за оценка на местните птичи популации.
Кош-Агачският аймаг е територия на екстремни природни лимити. Регионът юридически се води приравнен към районите на Далечния север, което не е административна грешка, а резултат от суровите метеорологични данни. Амплитудата между зимните минус 55 градуса и летните плюс 33 градуса създава силикатна, почти пустинна среда, в която оцеляването на местната фауна е въпрос на строга физиологична адаптация. Липсата на валежи, съчетана с над 300 слънчеви дни в годината, изсушава почвата до степен, в която растителността се ограничава до ниски храсти и твърди степни треви. В тези условия вятърът е dominantен фактор, а липсата на облачна покривка води до светкавично изстиване на земната повърхност веднага след залез слънце.
Теренни наблюдения и граници на хищниците
Навлизането в самия междупланински басейн веднага променя наличната орнитофауна. Наличието на черни лешояди (Aegypius monachus) в степните участъци около Кош-Агач е свързано с намерена мърша – основен хранителен ресурс за тези масивни мършояди. С размах на крилете, достигащ три метра, тези птици разчитат изцяло на термичните въздушни потоци, за да патрулират над сухите равнини. Снимането им от близко разстояние е въпрос на късмет и физическо прикритие, тъй като откритият терен прави всяко човешко движение видимо от километри. По-ранни проучвания на алтайските хищни птици показват устойчиво присъствие на вида, макар и подложен на натиск от намаляващия пасищен добитък в някои сектори.
Водните басейни в покрайнините на Кош-Агач очертават съвсем различен екологичен профил. Въпреки че речните корита са плитководни и тинести, те осигуряват спирка за прелетни видове. В тези микрохабитати се наблюдават индийски пъстроглави гъски (Anser indicus) – птици, известни с невероятната си способност да прелитат над Хималаите на голяма надморска височина. Заедно с тях във водата се хранят саблеклюни и двойки пойни лебеди. Наличието на тези видове не е гаранция за стабилна гнездова Populacija, а по-скоро временен логистичен лагер за птиците по време на есенната им миграция на юг към Монголия и Китай.
