Твърдият субстрат под три километра вода
През лятото на 1970 година научноизследователският кораб „Гломар Чалънджър“ извършва сондажни работи южно от Балеарските острови. Задачата на експедицията, ръководена от геолозите Кенет Сю и Уилям Райън, е да идентифицира така наречения „слой М“ – акустичен хоризонт, регистриран още през 1961 година от американския кораб „Чейн“, който отразява сеизмичните сигнали с необичайна плътност. Когато сондата достига целта под близо три хиляди метра водна колона, на повърхността са извадени ядки, съдържащи не обичайни дънни тини, а гипс, анхидрит и каменна сол.
Анализът на микропалеонтолога Мария Бианка Чита потвърждава нещо още по-неудобно за класическата океанография: пробите съдържат микроскопични пукнатини от изсъхване и тънкослойни седименти, пренасяни от вятъра. Подобни структури се образуват единствено върху открити, нажежени от слънцето солени равнини (сабхи), каквито днес се наблюдават в района на Абу Даби. Констатацията е директна: дъното на днешното дълбоко море някога е било суша, подложена на пряко атмосферно въздействие. По-късно Кенет Сю обобщава тези данни в хипотезата си за средиземноморската пустиня, но теоретичният конструкт веднага се сблъсква с физическия въпрос за произхода на суровината.
Анатомия на пресъхването и скритият каньон под Нил
За да се разбере мащабът на пресушаването, трябва да се погледне не към самия басейн, а към реките, които са се вливали в него. По време на подготвителните проучвания за строежа на Асуанския язовир в Египет през 60-те години на миналия век, съветският геолог Иван Чумаков провежда поредица от дълбочинни сондажи в долината на река Нил. Резултатите, публикувани в монография от 1967 година, показват, че под съвременните речни наноси лежи древна, изключително дълбока скална долина. В района на Кайро основата на този заровен каньон се намира на близо километър и половина под сегашното морско равнище, а близо до делтата дълбочината му достига три километра.
Физиката на речната ерозия е категорична: една река не може да издълбае коритото си по-дълбоко от нивото на водния басейн, в който се влива. За да прореже Нил подобна бездна в твърдата скала, нивото на Средиземно море е трябва да спадне с драстични стойности. Аналогични подпоsurface каньони по-късно са изолирани и открити по протежение на Рона в Франция и По в Италия. В последните години геодинамични модели, като този на екипа на Зохар Гвирцман от 2022 година, коригират тези абсолютни стойности. Чрез отчитане на изостатичното огъване на земната кора под тежестта на последващите седименти и тяхното уплътняване, реалното понижение на морското равнище се оценява на поне 600 метра, което отново представлява хидроложка катастрофа от глобален мащаб.
Защо едно море не е достатъчно за собственaта си сол
Балансът на Средиземно море днес е отрицателен: изпарението надвишава общия дебит на валежите и постъпващите реки. Разликата се компенсира от Атлантическия океан през Гибралтарския проток. На повърхността навлиза сравнително нискосолена океанска вода, а в дълбочина се оттича по-плътна, силно солена средиземноморска маса. Преди около 5.97 милиона години, по време на геоложкия век Месиний, тектоничното придвижване на Африканската плоча към Евроазиатската затваря тесните морски проходи в района на днешния Бетически и Рифски коридор.
Спирането на обратния отток превръща Средиземно море в затворен изпарителен басейн. Тук обаче се появява фундаменталното разминаване. За пълното изпаряване на сегашния обем на морето би се образувал слой от сол с дебелина едва около 20-30 метра. Намерените пластове обаче достигат дебелина от над един километър. Единственото физическо обяснение е, че басейнът е функционирал като гигантска проточна система: Атлантикът продължително е вкарвал нови порции солена вода през плитки прегради, а сухият климат непрекъснато е изпарявал влагата, задържайки твърдия остатък вътре. Тази Месинска солена криза е продължила близо 640 000 години – допреди 5.33 милиона години.
