Логистика на пасищата и височинните видове
Придвижването към граничния пункт Ташанта разкрива мащабите на антропогенното въздействие върху степта. Независимо от суровия климат, планинско-степните площи се използват от местните овчари за паша на говеда и овце. Наличието на полуизоставени кошари и дървени постройки е единственият белег за човешко присъствие на десетки километри. В тези зони най-често срещаният вид е скалната бъбрица, съпроводена от стърчиопашки и каменарки, които използват каменистите сипеи за укритие. Електрическата инфраструктура – старите дървени и бетонни стълбове покрай пътя – служи като изкуствени площадки за кацане на орели, соколи и дългокраки мишелове, които наблюдават терена за гризачи.
Въпросът с едрите бозайници в региона остава усложнен. Макар че се твърди, че архарите (Ovis ammon) все още обитават високите хребети, тяхното реално документиране по време на краткотрайни експедиции е изключително трудно. Несъответствието между разказите на местните водачи и реално заснетите кадри обикновено се дължи на високата им плашливост и непристъпния терен. Овцете аргари остават предимно далечни силуети по високите била, невъзможни за приближаване без специализирано оборудване и дни на неподвижно наблюдение.
В устията на планинските потоци, където водата все още не е замръзнала, се концентрират по-дребни, но специфични за азиатския степен биотоп видове. Монголското земно врабче (Pyrgilauda davidiana) е типичен пример за птица, приспособена за живот в полупустинни и скалисти условия. Срещата с него на водопой, заедно с ята от рогати чучулиги, потвърждава зоогеографската връзка на Южен Алтай с централноазиатските фаунистични комплекси. Изследванията на миграционните пътища в Централна Азия показват, че тези райони функционират като критичен биокоридор, чиято стабилност зависи пряко от запазването на естествените хидрологични нива в междупланинските падини.
