Когато спътникът „Нийл Герелс Суифт“ (Neil Gehrels Swift Observatory) регистрира сигнала GRB 220706A на 6 юли 2022 година, телескопите и автоматизираните мрежи на Земята реагират по стандартния протокол. Никой в този момент не очаква, че с течение на дните рутинното измерване на затихващото сияние (afterglow) ще се превърне в парадокс, който ще принуди международни екипи от изследователи да преписват уравненията за плътност и акреция. Повечето известни гама-изблици от този клас приключват своята фаза на активна захранваща динамика за секунди, рядко за минути, след което енергията бързо се разсейва в междузвездното пространство. В този случай обаче детекторите за рентгеново излъчване продължават да засичат сфокусиран, стабилен и необичайно плътен фотонен поток в продължение на почти цяла земна месечина. С това събитието надминава с 21 дни предишния абсолютен рекорд за продължителност на централния източник, оставяйки астрономите пред архивно гробище от хипотези, които изведнъж се оказаха неприложими към реалността.
За да се разбере тежестта на този проблем, трябва да се изоставят поетичните метафори за звездния кончина и да се премине към чистата логика на хидродинамиката, тонажа на изхвърлената материя и технологичните лимити на нашата наблюдателна техника. Стандартният модел за образуване на дълги гама-изблици разчита на т.нар. колапсар: масивна звезда, изчерпала термоядреното си гориво, срива ядрото си под собствената си гравитация, формирайки черна дупка. Част от падащата материя се изхвърля през полюсите във вид на ултрарелативистки струи (джетове), които пробиват остатъчната външна обвивка. Цялата налична акреционна маса обаче би трябвало да бъде погълната или изтласкана изключително бързо. В случай че централната „помпа“ продължава да работи 27 дни на максимални обороти, е необходим физически неизчерпаем резервоар от маса или външен механизъм за постоянно пренасочване на енергия, който досега не е документиран в лабораторни или компютърни симулации.
Една от основните работни хипотези, предложена от авторите на първичните анализи, насочва вниманието към образуването на магнетар – изключително плътна неутронна звезда с магнитно поле от порядъка на стотици трилиона гауса и начален период на въртене в милисекундния диапазон. Теоретично, такъв обекти би могъл да спира бързото си въртене и чрез магнитно-ротационно излъчване да инжектира допълнителна енергия в разширяващата се ударна вълна. Но дори тук строгият математически скептицизъм открива сериозен дефект. За да поддържа подобно ниво на рентгенов поток за почти месец, магнетарът трябва да притежава ротационна енергия, която надхвърля критичния теоретичен праг за стабилност на неутронната материя. Преминаването на този праг неизбежно би довело до незабавен колапс в черна дупка, с което захранването отново би секнало сексуално рязко.
