В това „музикално междувремие“ се е „разположило“ седмото издание на фестивала „Изкуството на барока“. Запътвам се в хубавата вечер към Софийския университет. Изкачвам стълбите към Аулата и се оказвам пред залата с малко закъснение. Освен мен, чакат известен български цигулар, млада двойка чужденци и възрастна дама с бебе – дори този факт придава някаква космополитност на вечерта. След малко пристъпваме в аулата – чудесен избор на зала, според мен, поне що се отнася до атмосферата – и се чувствам като истински европейски слушател. Залата (за моя изненада) е почти пълна, публиката – многообразна, далеч от представата за едно общество „съзаклятници“ – имаше и музиканти, и ценители на всякаква възраст, но и просто любопитни слушатели.
Програмата– от Йохан Себастиан Бах до Карл Филип Емануел Бах, минавайки през Франц Бенда и Йохан Кванц. Мотото на концерта – „Бах в Берлин“ – там големият композитор е поканен през 1747 г, за да му бъде демонстриран богатият музикален живот. Чудесна аналогия с програмата, която се предлага от седмото „Изкуство на барока“.
На сцената – извънредно интересна културна „компания“ - българска цигуларка (Зефира Вълова), специализирала в Германия и Холандия (защото у нас барокова цигулка няма къде да се специализира), френски клавесинист (Жан Рондо), виолончелистка от Южна Корея (Гулрим Чон) и роден в Ница флейтист с руско име (Алексис Косенко) – дори само тази „фреска“ засилва космополитния облик на фестивала (и на София – поне за малко, поне в едно отношение). Много грамотно, изчистено и същевременно емоционално музициране, с много култивиран вкус, отлични музиканти - фантастичен диалог между цигулката и флейтата (в квартетните моменти от програмата), стабилен и верен на стилистиката клавесин, само виолончелото на моменти бледнееше, но може да е било и по акустични причини. На мен ми липсваше една идея блясък по отношение на костюмите – все пак, идеята е свързана с кралски двор и разкош, но пък разкошът на моменти наистина бликаше от музиката.
И тук искам да поразсъждавам върху биографията на Жан Рондо, която внимателно разгледах след концерта. Чудесен млад музикант, който се чувства толкова в свои води в барока, може би защото е започнал да свири на клавесин на 6-годишна възраст. Едва по-късно идва пианото, романтиката и джаза. Повод да се замислим къде се намира България по отношение на формирането на музиканти за все по-разрастващия се интерес към бароковата музика и към музицирането на оригинални за епохата инструменти. За да не се налага да се оправдаваме някой ден, че нямаме традиции. Та днес този Жан Рондо (23 г.), който е възпитаник на Парижката консерватория, преподава клавесин и разпределя времето си между барока, класиката, философията и психологията. А ние говорим, че не само у нас има културна нищета сред младото поколение... ами има я само когато няма правилно заложени стойности.
Завършвам с пожелания за успешно седмо издание на „Изкуството на барока“ - предстоят девет концерта до финала на 22 ноември, както и любопитно анонсирани „Живи картини за деца от приказките на Шарл Перо“. Фестивалът се организира наистина в духа на добрите европейски практики – от програмирането, дизайна, селекцията, стремежа винаги да има поне едно „бягство от традициите“ през чудесно премислените заглавия на концертите и уебсайта. Зад „композирането“ на такова едно събитие се крие и много изследователска работа, която Зефира Вълова и компания са извършили старателно и с въображение.
