/Поглед.инфо/ „Да си мъж, не е невъзможно...“
Трудно е да се говори за Дончо Цончев в минало време..!
Защото той постоянно е с нас.
Трудно е да отделиш Писателя от Ловеца,
Приятеля от Човека,
Дончо Цончев от Родината......
Родството с Мачото на българския дух.., застанал до нас…
Протегнал ръка за наздравица…
Протегнал ръка да подкрепи…
да помогне,
да бъде с нас... в житейския ни човешки път – който с него стана истински.
Знаете, че Дончо Цончев си отиде на 22 юли, малко преди рождения си ден. В тази връзка си спомням нощта в навечерието на неговата 70-годишнина. Имаме една култова специфична реплика – Парола, която ни съпътстваше през всичките години. Тя звучи познато на приятелите ни в израз на някаква наша свободност.
„ВЪРВЯ, В НАРУШЕНИЕ СЪМ И ТОВА МИ СТИГА“
Прибирам се късно след полунощ в оная нощ след 03:30. Съпругата ми ме посреща с репликата „Д. Цончев те търси няколко пъти и каза независимо колко часа е да му се обадиш непременно, щом се прибереш“..!? Напрегнато набирам номера. Мигновено чувам познатия жизнерадостен тембър отсреща: „Ако не знаеш, Бедни ми Лазаре, че днес имам рожден ден – исках да го чуеш пръв. Слушай сега: …на страница 70-а от моята житейска книга.., вървя, в нарушение съм и това ми стига..!“ И ми затвори телефона.......
…Нещата с Дончо Цончев бяха прости и ясни, като песента на неговия славей, там на ъгъла /на Ангел Кънчев/ при просяка с инвалидна количка, промъкващ се сред мерцедесите и гардовете на новото време...
…С дъх на южняшко грозде и биволско сирене, мислите за Бате Дончо неусетно ни връщат в ловните полета на спомените, там, където ще бъдем все заедно и винаги, дори когато вече ни няма.........!
Мисъл, писмено синтезирана от него, като много други, дали началото на осмислянето на истините наши.
Беше ми кумир и учител… почти от дете. С годините ме нарече син, брат или както там се е случвало с възрастта ни във времето.............. Бате Дончо – Шефът на школата. Бях му станал, както той ме въздигаше- „стара муза в лова…“ Видим ли се – изпаткал два разказа, ей така, на майтап, все едно дубле от чифте........ С времето пъдпъдъците, зайците, и всички /както той ги наричаше/ „Диви Джентълмени“ ставаха все по-неуязвими от това чифте, но за сметка на това, дублетата върху белия лист бяха безкомпромисни и точни. Там нямаше празно.
Пред актуалната мръсотия на днешния ден, мисълта ми се отпилява много назад във времето, когато бяхме момчета, имахме време да зяпаме в душите си, търсихме истините и кумирите си навсякъде...
Ходехме на лов с Толстой, с Емилиян Станев, с Вишня, с бай Йордан Радичков, слушахме Гершуин – и дълго не заспивахме след асоциацията с „Лятното време“ на Дончо Цончев…
…Като днес си го спомням с генералската шапка на генерал Русков в кафето на писателите.., наоколо бай Йордан, Джагаров, Сашо Дяков… и крилатата фраза „ВЪРВИМ, В НАРУШЕНИЕ СМЕ И ТОВА НИ СТИГА“
Там някъде, сякаш някак неусетно – сред изгревите из токувищата на съдбата с песните на Глухара, с любовния рев на Елена – подпрял с рога луната на Персина, с нощния танц на Совата… духът на България се синтезира в… онази Школа, неуязвима и непреходна с годините, тази конспирация на духа и вярата ни, за която влизаме в огъня, кълнем се в децата си и можем да ги гледаме в очите... Ловът се превръщаше в аристократично занимание на мъдреци, а „Кукув ден“ все по-често пареше уюта на „Принцовете“.
…Често, сред приятели и ловни страсти, го наричах „жив класик… Харесваше му, но го тълкуваше превратно. Днес разбирам не само, че съм бил прав, но и че този феноменален шанс на нашето поколение да се докоснем пряко до този „изчезващ вид“ хора, да бъдем с тях – тези класици на живота приживе, които съумяха да бъдат и кумирите ни, и учителите, и приятелите ни… Ловувахме рамо до рамо и имахме път, пример и някак ловът и животът се превръщаха в кауза, в игра, в мисия…
„Класик е този, чийто собствен профил се очертава от всичките шарки на живота. И става все по-красив. Литературните моди до една мирясват, за да се поклонят накрая на класиката… Така е в музиката, любовта, дрехите… – всичко…“ – и така говореше маестрото на късия разказ.
Когато се запилеехме някъде из красотите на Балкана, познавайки конспиративните ми нагласи и верен на майсторските си интерпретации, загледан в бездната от щедрости наоколо, не пропускаше моментите за провокации: – Лазаре, бедни ми Лазаре, ето сега и Дяволът не знае къде сме..!
…Защото някъде там бях му посветил, на него и всички близки до духа ми хора, една „Ловеница“, в която казвах „Дарих душата си на Дявола, той трогна се и ми я върна с 300 Ангела…
– Какво ще си правиш, Лазаре, сега Душата… и без пукнат Дявол наоколо от къде ще намерим Ангели из тази величествена пустош наоколо ни…
– Нали си жив класик – стрелям бързо, – … все ще измислиш нещо…
– Вечно скитам, все с тая пушка в ръка… – Прокрадва се дрезгавия глас през взрива на Утрото... Това скитничество ни отваря сетивата към Природата, дарява ни с тази твоя „Ловеница“, – и към животните, и към хората … Ама го виждаш Лазаре, бедни ми Лазаре…
…После някъде нагоре, из мъглата ранобуден кълвач, отброил такта на утрото, замря рязко, заслушан в болката на старата Странджа песен…
…Юначе, юначе..,
дали ти пътя омръзна,
дали ти пушка дотегна
или ти булче домиля…
…Тогава Ловният съюз беше институция… А редакцията на съюзните медии – средище на общности и личности от големите калибри на националния ни интелектуален елит… Учени, писатели, художници, журналисти, държавни и интелектуални величия „кръстосваха шпаги“ при Бате Доне, който като главен редактор и с благородството на рицар осъществяваше уникален творчески каламбур и културен обмен така, че титлата „Дон“… (Цончев), с която му „наложихме“ да се подписва, изцяло подобаваше на този екзотичен феномен за социалистическата ни благоденстваща, но взискателна „родна“ реалност...
И точно тук, при Дончо Цончев, обикновения български ловец сядаше на една маса с Георги Джагаров, който се прегръщаше с „врага на народа“ и олицетворението на българския дух Ал. Дяков, здрависваше се с мъдростта на бай Йордан Радичков, целуваше ръка на Дора Габе, ще се усмихне лъчезарната Гинка Станчева, Пенчо Кубадински ще завърти глава заканително, но с усмивка под мустак – въпреки „Принцовете“… Ангел Балевски ще развихри поредната лакърдия, докато Аня Пенчева се подпира небрежно на рамото ти...
…Да не говорим за комплексиращия факт, че съюзното списание достигна невиждания за национална медия и до днес.., месечен тираж от близо 70 000 броя…
…Голямата победа“ бе сценарий на Дончо Цончев за едноименния филм, в който Коста Цонев и Йосиф Сърчаджиев блестящо изиграха ролите на Иван и Дончо Цончеви, станали републикански шампиони по автомобилизъм /64; 65; 66 г./. Но Голямата житейска победа продължаваше, а Дончо здраво поддържаше огъня на деня ни и постоянно ни убеждаваше с факти, че „да си мъж, не е невъзможно“.
…Водих ги с вечния Сашо Дяков за откриване на лова в Поибрене… Бяхме взели момчетата – Стефан и Омуртаг съответно на 17 и 12 години, а моят Митко на 4-5… Когато към 9.30 кучетата се умориха, ги поведох наоколо, покрай множество Тракийски могили, качих ги на „Серсем кале“, прегърнато от Мътивир, разказвах купища истории и легенди от дядо Лазар за цар Иван Шишман, за съкровища, съдби, любови… След няколко месеца романът „Панагюрката“ с историите от Поибренския лов, бе изкупен за дни от книжарниците, а Демокрацията вече беше избухнала… – но хората в България четяха и обичаха своят „жив Класик…“ и го боготворяха.
„Няма в Българската проза такъв орач, като Дончо Цончев. Браздата след него е блестяща и в нея има магия“ – казваше Йордан Радичков. Показателен е и шаржът, вървящ между всички нас и публично цитиран от големия Антон Дончев при кончината на Дончо /22 юли 2010/, че ако Джек Лондон се бе родил в България, щеше да се казва Дончо Цончев...
…Там някъде, седнали с „Хубавата версия“ на Палакарията.., върху „Синура на живите“, записвах думите на „Морален кодекс на ловеца“, който Изгрева, като златна Муза /както се изрази Дончо/ ни диктуваше от зори... Наоколо бяха великите ловни полета, усмихнати с любовта на дедите, отпред децата – прегърнали кучетата и изгрева… и с онзи блясък в очите, единствен признак на надежда, че този „изчезващ вид“ има шанс да живее...
-
Пазете лова! – промълви Дончо…
-
Отзад Полето звънна… път пъдък, пъд пЪдък.........
МОРАЛЕН КОДЕКС НА ЛОВЕЦА
Човеко, ти си част от природата и природата е твоя съдба.
Ловецо, на теб Бог е дал голямата привилегия да ползваш дивеча и рибата, заедно с преблагородния дълг да им бъдеш закрилник.
Каквото се случва с животните, един ден неизбежно се случва и на човека – помни това!
Вземай от полето и гората тъй, че догодина пак да вземеш!
Проклет да е онзи, който забравя, че децата ни и внуците ни мечтаят да бъдат ловци!
От надзирателя можеш да се скриеш, от Господа – не.
Другарят до теб е най-голямото ти богатство. Раздели с него, както залъкът си, така и онова, което е донесла слуката!
Когато си сред другите ловци, забрави кой си, какъв, и какво притежаваш – остани техен другар и повече, пусни ги в душата си.
Никога не забравяй чий потомък си ти и как хан Аспарух си е служил с лъка и стрелите.
Уважавай старостта, тя е твоето бъдеще.
„От прилично дългия си стаж като ловец/първият ми излет бе през зимата на 1938 година, тогава бях пет годишен/ с абсолютна сигурност ти казвам, ловецо: Човещината, Приятелството и Любовта са най- сладките неща на този свят. Точка...“
Тогава си пожелахме, а и сега – десет години след смъртта на Дончо Цончев нека си пожелаем… всеки на този свят, всяка нация и култура да си има един Емилиян Станев, един Дончо Цончев или един славей и една школа и всичко, което ни е достатъчно, за да бъдем и въпреки Блатото да ни има......
Благодаря ти, Бате Доне, че си с нас и наоколо..!
20 юли 2020 г.
Лазар Мурджев