/Поглед.инфо/ БСП е изправена пред последния си исторически избор. След десетилетия на подмяна, компромиси и бягство от конфликта, левицата в България трябва да реши дали ще се върне към своята социална мисия или ще отвори пътя към трудното и болезнено раждане на Нова Левица. Този програмен текст проследява грешките преди и след 1989 г., анализира днешната екзистенциална криза на БСП и очертава единствения възможен път към нейното възраждане.

Паметта, която не беше изговорена

Българската левица носи памет, каквато малко политически сили в Европа днес притежават. Памет не само за власт, а за държавност, за социална мобилност, за идея за общество, което не се изгражда върху хищничество, а върху солидарност. Именно затова съдбата на Българска социалистическа партия не може да бъде разглеждана като обикновена партийна криза. Това е криза на историческия носител на левия смисъл в България.

Преди 1989 година грешките не започват с края – те започват по-рано, когато властта започва да се отдалечава от труда, когато социализмът постепенно се административизира, а идеята за справедливост се превръща в отчет и план. Човекът започва да изчезва зад системата, а системата да се самозатваря в собствената си логика. Това не беше предателство, а изтощение на модела, което направи срива неизбежен.

Но тук се намира и първият голям пропуск на БСП след 1989 г. – липсата на честна, публична и дълбока равносметка. Не пропагандна, не отбранителна, а морална. Вместо това партията избра мълчаливото оправдание и полускритото дистанциране. Така тя не изговори нито грешките, нито постиженията. А неизговорената памет не освобождава – тя тежи.

След 10 ноември БСП тръгна по пътя на оцеляването, а не на преосноваването. Вместо да заяви ясно: „Ние сме левицата в ново време“, тя започна да доказва, че не е „опасна“. Това беше първият стратегически завой, който откъсна партията от историческата ѝ мисия. Левицата започна да се срамува от себе си, вместо да се преосмисли.

А партия, която се срамува от собствената си идентичност, не може да бъде водач.

Тук започва дългият процес на размиване – не внезапен, а бавен, почти незабележим. Организацията оцелява, но духът се свива. Структурите остават, но смисълът започва да се изплъзва. И когато паметта не е превърната в урок, тя се превръща в бреме, което те дърпа надолу.

Истинският проблем не беше миналото. Проблемът беше отказът да бъде назовано.

Когато една партия не осмисли края на една епоха, тя влиза в следващата без компас. Именно така БСП влезе в прехода – не като носител на алтернатива, а като участник в процес, който не контролираше.

10 ноември и голямата подмяна на Левицата

Преходът не беше просто смяна на система. Той беше разпад на морална рамка, в която левицата трябваше да бъде основният ориентир. И точно тук се случи фаталната подмяна. Вместо да влезе в новата епоха като носител на социална алтернатива, БСП влезе като обвиняем, който се защитава, вместо да говори.

Първите години след 10 ноември не бяха загубени заради това, че „времето беше тежко“. Те бяха загубени, защото партията не формулира собствен прочит на прехода. Тя прие чуждия разказ – че социалната държава е „отживелица“, че приватизацията е „безалтернативна“, че неравенствата са „цена на свободата“. Това беше моментът, в който лявата идея започна да се превръща в ехо, а не в глас.

Историческата вина не е, че БСП участва в прехода. Вината е, че го прие като природно бедствие, а не като политически процес. Вместо да постави ясни червени линии, тя започна да се движи в сивата зона на компромиса. Постепенно партията се научи да оцелява в системата, но престана да я променя.

Тук се случи и най-опасното – прекъсването на връзката с труда. Работникът, служителят, инженерът, учителят, лекарят – онези, които би трябвало да бъдат естественият гръбнак на левицата – започнаха да се чувстват политически сираци. БСП говореше за социална политика, но животът на хората ставаше все по-несигурен. Говореше за стабилност, но стабилни бяха само елитите.

Преходът създаде нова социална реалност – малцинство, което печели от хаоса, и мнозинство, което плаща цената. Това беше историческият момент на левицата. Но тя не го използва. Защото вече беше започнала да мисли себе си не като партия на мнозинството, а като партия на управляемостта.

Така левицата започна да губи моралното си превъзходство. А без морално превъзходство няма лява политика – има само техническо администриране на несправедливостта.

С времето компромисите се превърнаха в навик. Навикът – в стратегия. А стратегията – в идентичност. БСП започна да се възприема като „по-умерена“, „по-отговорна“, „по-реалистична“. Но в този процес тя загуби най-важното – правото да бъде гласът на гнева и надеждата едновременно.

Младите поколения не разпознаха в нея бъдеще. Те не искаха революции, но и не искаха примирение. А БСП точно това им предложи – примирение, облечено в разумен тон. Левицата престана да вдъхновява и започна да обяснява.

И когато една лява партия започне да обяснява защо „не може“, вместо да казва защо „трябва“, тя вече е в криза – не организационна, а цивилизационна.

Тази подмяна не остана абстрактна. Тя се превърна в ежедневие – в начина, по който хората живееха прехода: с несигурност, страх и усещане за изоставеност. Именно там, в социалната тъкан на обществото, кризата на БСП се превърна в криза на доверието.

Преходът като морален срив, не като икономическа „реформа“

Най-дълбоката рана на българския преход не беше икономическата разруха, а беше моралната дезинтеграция на обществото. Разрухата може да се възстанови – заводи, инфраструктура, бюджети. Разрушеното доверие – много по-трудно. Именно тук левицата трябваше да бъде опората, която държи обществото цяло. Вместо това тя остана безмълвна свидетелка на един процес, който разяждаше самата идея за справедливост.

Преходът беше представен като технически процес – приватизация, либерализация, реституция. Но зад тези думи се криеше масово ограбване на социалния труд, извършено под прикритието на „реформи“. Хората не загубиха просто работни места – те загубиха смисъла на труда си, усещането, че усилията им имат обществена стойност. Това беше истинската катастрофа.

Левицата трябваше да каже ясно: това не е нормално. Трябваше да назове виновните, да постави граници, да откаже участие в унищожаването на социалната тъкан. Но тя избра да мълчи, защото се страхуваше да не бъде обвинена в „ретроградност“, в „минало“, в „несъвместимост с новия свят“.

Така преходът се превърна в училище по цинизъм. Онези, които се обогатиха бързо, бяха обявени за „успешни“. Онези, които загубиха всичко, бяха обвинени, че „не са се адаптирали“. Социалният провал беше индивидуализиран, а системната несправедливост – скрита зад езика на личната отговорност.

Това беше моментът, в който левицата загуби моралния си монопол върху понятието за справедливост. Не защото хората престанаха да вярват в нея, а защото тя престана да говори на техния език – езика на болката, на унижението, на усещането за предателство.

В резултат обществото започна да се разпада на фрагменти. Солидарността се превърна в подозрение. Общността – в сбор от оцелели индивиди. Политиката – в далечен и враждебен свят. Там, където левицата трябваше да бъде мост, се образува пропаст.

БСП продължи да съществува, да участва, да влиза и излиза от властта. Но вътрешната връзка с хората беше прекъсната. Партията започна да бъде възприемана като част от „всички те“ – онзи безличен елит, който говори сложно и живее отделно.

И тук се случи най-страшното: социалният гняв не изчезна – той се пренасочи. Към апатия, към емиграция, към крайни и разрушителни форми на протест. Левицата, която по дефиниция трябва да канализира гнева в промяна, го остави да тлее без посока.

Когато левицата отсъства, вакуумът се запълва от отчаяние или от демагогия. Това не е теория – това е българският преход.

Днешната криза на БСП не е резултат от лоша кампания или неподходящ лидер. Тя е наследство от този морален срив, който никога не беше назован и преодолян. Затова сегашният момент не е просто труден – той е екзистенциален.

Днешната БСП – кризата като въпрос на историческо оцеляване

Днешното състояние на БСП не може да бъде обяснено с поредица от „лоши избори“, „неподходящ момент“ или „враждебна среда“. Това са удобни формули, зад които се крие отказът да бъде назована истината. Истината е по-дълбока и по-болезнена: партията е в криза на смисъла, а не само на доверието.

Обществото днес е по-ляво в своите страхове и нужди, отколкото преди десет или двадесет години. Несигурността е масова. Трудът е обезценен. Държавата е отстъпила ключови територии – икономически, социални, демографски. И въпреки това, левицата не води. Това е парадокс само на пръв поглед. В действителност той е логичен резултат от дълго бягство от конфликт.

БСП говори за социална чувствителност, но избягва социалната конфронтация. Говори за държава, но не казва кои интереси тя трябва да защитава. Говори за справедливост, но рядко назовава несправедливите структури, които я произвеждат. Така думите остават, но тежестта им изчезва.

Партията се оказа между два свята, без да принадлежи напълно на нито един. За традиционния си електорат тя стана твърде колеблива и предпазлива. За новите поколения – твърде обвързана с миналото и вътрешните си битки. В този междинен вакум БСП започна да се възпроизвежда организационно, но да се свива обществено.

Особено разрушително се оказа заместването на политиката с тактика. Вътрешнопартийните баланси, временните коалиционни сметки и страхът от „неприемливи позиции“ изядоха стратегическия хоризонт. А без хоризонт партията престава да бъде носител на бъдеще – тя става администратор на настоящето, което хората вече отхвърлят.

Днешната криза е екзистенциална, защото времето на отлагането е изчерпано. Обществото не чака „още малко корекция“. То чака ясен отговор: има ли в България сила, която е готова да застане открито срещу модела на неравенство, зависимост и социална деградация? Ако БСП не даде този отговор, някой друг ще се опита – по-грубо, по-опасно, без ценностен компас.

Най-голямата илюзия днес е, че партията може да оцелее, без да се промени радикално. Историята показва обратното. Партиите не умират от удари отвън, а от изчерпване отвътре. От момента, в който престанат да бъдат необходими.

Именно затова сегашният момент не е пореден конгресен цикъл или етап от вътрешна борба. Това е момент на историческа проверка. Или БСП ще намери куража да се върне към същината на левия проект – с ясна социална позиция, с риск, с конфликт – или ще продължи да се смалява, докато сама се превърне в аргумент за необходимостта от Нова Левица.

Тази алтернатива вече не е теоретична. Тя е на прага.

Оттук нататък въпросът вече не е „какво не е направено“, а какво трябва да бъде направено сега. Не с декларации, а с програмен разлом, който ясно да покаже: има ли в България истинска левица – или само спомен за нея.

Програмният разлом – какво означава истинска левица днес

Истинската лява програма не започва с текст, а с ясно назоваване на конфликта. Без това всяка програма е просто литературно упражнение. България днес не е общество на „преходни трудности“, а общество на структурно неравенство, в което малцинство акумулира власт и ресурси, а мнозинство живее в постоянна несигурност. Левицата съществува именно заради този разлом. Ако тя не го назове, губи правото си на историческо присъствие.

Програмният разлом означава отказ от неолибералния език, който превърна социалната политика в остатъчна дейност. Държавата не е спомагателен механизъм на пазара. Тя е инструмент за защита на обществения интерес. Трудът не е разход, който трябва да бъде „оптимизиран“, а източник на достойнство и социална стабилност. Това са фундаментални различия, които трябва да бъдат заявени не с половин уста, а с пълна политическа отговорност.

Истинската левица не се страхува да говори за преразпределение. Не като наказание за успеха, а като условие за социална кохезия. Прогресивното подоходно облагане, силните публични системи, активната индустриална политика, защитата на стратегически сектори – това не са радикални идеи. Те са минималната защита на обществото срещу разпад. Радикално е друго – да се правим, че пазарът сам ще реши проблеми, които сам създава.

В този смисъл програмата на Българска социалистическа партия трябва да бъде ясно класова, без да бъде догматична. Да застане открито на страната на наемния труд, на малките и средни производители, на хората, които живеят от заплата, а не от рента. Това не означава война с бизнеса, а край на войната срещу обществото, която се води чрез дерегулация и социално обедняване.

Също толкова важен е въпросът за националния суверенитет. Истинската левица не е космополитна абстракция. Тя разбира, че социалната държава може да съществува само ако държавата има реална икономическа и политическа автономия. Това означава отказ от васално поведение, отказ от автоматично следване на чужди модели, които не отчитат българската реалност. Суверенитетът не е лозунг – той е условие за социална политика.

Но най-важното в програмния разлом е езикът. Левицата трябва да се върне към езика на хората – ясен, морален, понякога гневен, винаги честен. Не към чиновнически формули, а към думи, които назовават болката и обещават промяна. Защото хората не търсят перфектни документи. Те търсят политическа воля.

Без този разлом програмата ще бъде поредният текст, който никой не защитава. С него тя може да се превърне в оръжие.

Но всяка програма има смисъл само ако зад нея стои избор – избор за риск, за конфликт, за излизане от удобството. Именно тук се намира последната бариера пред БСП: готова ли е да плати цената на собственото си възраждане.

Единственият верен път – възраждане с риск или край без достойнство

В политиката има моменти, когато умереността вече не е добродетел, а форма на бягство. Днешният момент за БСП е точно такъв. Партията е изправена не пред избор на стратегия, а пред избор на съдба. Възраждането няма да дойде чрез по-добра комуникация, по-прецизен баланс или поредната „обединителна формула“. То ще дойде само чрез ясен и болезнен разрив с инерцията.

Единственият верен път изисква кураж – не декларативен, а практически. Това означава партията да приеме, че няма как да бъде харесвана от всички, ако иска да бъде вярна на мнозинството. Левицата не съществува, за да бъде удобна. Тя съществува, за да променя разпределението на властта и ресурса. Всеки опит това да се смекчи, да се „обясни по-меко“, е сигнал за страх.

Рискът е неизбежен. Ще има вътрешна съпротива, защото всяка система защитава собствените си навици. Ще има външен натиск, защото всяка истинска лява политика засяга интереси. Но именно тук се решава дали партията е жива. Живите политически сили поемат удари. Мъртвите се опитват да ги избегнат.

Възраждането означава и организационно пренареждане, но не като техническа реформа, а като промяна на центъра на тежестта. От апарата към обществото. От вътрешните битки към външната кауза. От говоренето „за себе си“ към говоренето от името на хората, които нямат глас. Това не става с указания. Става с пример и политическа воля.

Ако БСП не поеме този риск, следващият етап е ясен. Партията няма да изчезне изведнъж. Тя ще се свива, ще губи поколения, ще се превръща в историческа бележка под линия. И тогава натискът за създаване на Нова Левица ще стане неизбежен. Но този път тя няма да се роди като проект, а като болезнена необходимост, върху руините на пропуснатия шанс.

Нова Левица винаги се ражда по-трудно, отколкото се възражда старата. Тя започва без структури, без ресурси, но с гняв и нетърпение. И много често плаща цената на неопитността си. Затова отговорността днес е историческа: дали БСП ще поеме ролята си, или ще я отстъпи на хаоса.

Историята не дава безкрайно време. Тя дава един кратък прозорец, в който изборът е възможен. Този прозорец е сега.

Присъдата на историята

Българската левица не е идея, която може да бъде унищожена. Тя е необходимост, която се връща винаги, когато обществото стигне до ръба. Въпросът не е дали ще има левица в България. Въпросът е кой ще я олицетвори – БСП, със смелостта да се промени, или нещо ново, родено от разочарованието и гнева.

По-страшно от загубата на избори е загубата на историческо право на съществуване. Това право не се наследява – то се защитава. С позиция. С риск. С конфликт. С готовност да застанеш срещу течението, когато течението води към разпад.

Днес БСП е на ръба между паметта и бъдещето. Ако избере паметта като оправдание, тя ще остане в миналото. Ако избере бъдещето като битка, тя може отново да стане гръбнакът на социалната надежда в България.

Това е последният възможен избор.
Не защото някой го налага.
А защото историята вече чака своя отговор.