/Поглед.инфо/ В енциклопедичните справочници историята се дефинира като наука, изучаваща конкретния ход на развитие на човешкото общество и неговите закономерности.

В такъв смисъл историческите факти, събития, случилото се с обществото и хората би следвало да са еднакво видими и четени във времето, когато и да е то. Но човекът, както и обществото имат способността да възприемат историческите сбития, като изхождат от своето социално положение, лични културни и политически пристрастия и текущото време, в което живеят и на което предстои да стане история. Това най-често води до такова разночетене на историческите факти, че човек, живял по дълго и свидетел на по-далечни исторически събития, започва да се пита това ли е истинското време в което е живял или е някаква конструкция, сътворена от новооткърмени историци, плод на неосъществени мечти и желание за забрава на позорни факти.

Бавно и упорито, години наред, наследниците на правителствата и личностите, които привързаха историята на България в средата на 20 в. към историята и деянията на оста Рим-Берлин-Токио, „забравят„ извършените злодеяния и злочестата съдба, която техните предци отредиха на отечеството. В едно интервю по телевизията видният литературен критик Михаил Неделчев заяви: В България фашизъм не е имало и се мотивира с факта, че фашистката идеология и книгата на Хитлер „Моята борба“ не са били официална религия в държавата. Същите идеи в друго интервю изповядва професор Илчев въпреки, че баща му професор Илчо Димитров твърди обратното. От казаното се подразбира, че Закона за защита на държавата и Закона за защита на нацията не са закони за утвърждаване на фашизма като практика в управление на държавата. Това твърдение се споделя и от други историци и политици и то оправдава всички личности, увековечени в мемориала пред НДК и ги прави „жертви на комунизма“.

Ежегодно държавни мъже и жени, граждани с наследена родова и класова памет споменават „жертвите на комунизма“ като „цвета на българската интелигенция“. Към наистина невинните жертви на след деветосептемврийските ексцесии на гнева и отмъстителността на пострадалите от фашисткия терор българи се приобщават и осъдените от Народния съд държавни и политически дейци, донесли на България непоносими страдания. Оплакват учения археолог Богдан Филов и не желаят да видят в него министър председателя Филов, лично отговорен за присъединяването на България към фашистка Германия, за фашизирането на политическия и обществен живот в страната и гибелните последици, които тази политика донесе на България. Редом с неговото име е изписано името на министъра на вътрешните работи Петър Габровски, който старателно съчиняваше и изпълняваше Закона за защита на държавата, Закона за защита на нацията, организираше наказателните акции и преследване на нтифашистите, антиеврейските гонения и изпращаш евреите от „новите земи“ към пещите на Освиенцим и други „богу угодни“ места на територията на Полша и Германия. По нататък е изписано името на министъра на войната и по-късно регент генерал Никола Михов, като герой от миналите войни, който България води през 20 в. Но в списъка със заслуги на генерала е пропуснато да се отбележи, че в новото време на царството той натовари българската войска с жандармерийски задачи за преследване на антифашистите, партизаните и ятаците и направи мобилизираните мъже на държавата съучастници в терора срещу собствения народ.

В списъкът на мемориала като „жертвите на комунизма“ са запазени за поколенията имената на депутатите в Народното събрание, които с възгласи „ура“ и без обсъждане утвърдиха престъпния съюз с фашистка Германия, който Богдан Филов подписа, а „царя – обединител“ Борис III с указ утвърди. Все те с ентусиазма на безумните обявиха „символичната война“ срещу САЩ и Великобритания. Малко по-късно несимволичните бомбардировки на самолетите на САЩ и Великобритания погребаха под развалините на половината столицата повече от 3500 жени, мъже, деца и нанесоха големи поражения и жертви по други градове на държавата. Днес тези политически дейци също са „жертви на комунизма“.

Все на тези мемоарни плочи е изписано и името на убиеца на децата от Ястребино учителя Коста Йорданов. И той е „жертва“! Не е лишена от основание мисълта, че историците тихо и мълчаливо го причисляват към патриотите, борещи се срещу комунистите и загрижени родът комунистически да се затрие.

За съвременните изнасилници на историята политиците, виновни за трагичните за българския народ последици от престъпните им действия, осъдителните присъди на Народния съд са акт на „комунистически терор“ и е неприлично да се говори и пише за тях като за престъпници.

Този „исторически“ лупинг позволява лесно да се забрави, че фашистките изстъпления в България имат по-ранна история. Подменят се историческите места на героите и престъпните управници и от по-ранните години на антифашисткото въстание от 1923 г. и терора от 1925 г. Съвременните „изследователи“ на историята от близкото и по-далечното минало с подозрително постоянство забравят страшния терор, обхванал цялата страна. Сега не е ясно Гео Милев, Йосиф Хербс, Христо Ясенов жертви на фашисткия държавен терор ли са или на самодейната команда убийци на генерал Вълков. И по тази причина историци и политически деятели предпочитат да заобикалят темата.

В съвременния прочит на историята на България антифашистката идеология на мислещите българи от 20 в. е противна на идеологията на правителството и тези, които са изповядвали такива идеи съвсем законно и справедливо са наказвани със затвор или, като милост, се изолирвани в концентрационните лагери Гонда вода, Еникьой, Старосел и много други.

Все в тази история партизанската борба е подривна дейност срещу царщината и участниците в нея справедливо са наказвани без съд и присъда единствено със смърт. Днес в учебниците и историческите четива не могат да се видят снимките с отрязаните глави на партизаните от отряда “Антон Иванов“, не може да се види изгорялата къща на дядо Трифон от Дюлино, в която той жив е изгорен. Може би, за да не се травмират днешните деца не се споменават имената на убитите деца от Ястребино. Няма ги в публичния печат платежните документи за всеки убит партизанин или ятак по 50 000 български лева за глава и колко милиона са изхарчени за тази народоспасителна дейност.

В съвременната българска историография „неутрална„ България е жертва на агресията на Съветския съюз. Съвсем удобно се забравя или благоразумно се премълчава Хаагската конвенция от 1905-1907г.г., която определя що е това неутралитет. Това понятие се чете както го разбират неграмотните или злонамерени „историци“ , политици и журналисти. В нашата „неутрална“ страната през 1940-1944 г. не е имало германски войски, комуникационни възли и наблюдателни средства, морски превози с военни товари за нуждите на воюващите на Източния фронт германски войски, не е изнасяно за воюваща Германия храни, суровини, не се строени десантни кораби за нуждите на германския флот. За да се угоди на тази изнасилена история в София се разруши паметника на Съветската армия, а като дан на уважение към новите атлантически съюзници се спретна паметник на загиналите американски летци при бомбардировките над България. Няма паметник на жертвите от тези бомбардировки, за да не се будят противоречиви чувства в българина към атлантическото съдружество и да гадае, кой му е приятел и кой-враг.

Правителството на България след 9 септември 1944 г. направи всичко по силите си да измие позора от фашисткото минало и да намали колкото може неизбежното възмездие от съучастието на страната с фашистката Германия. В последната фаза на Втората световна война България воюва заедно със съветските, британските, американските въоръжени сили до великата победа. В тази спасителна за отечеството война ние дадохме повече от 30 000 жертви по бранните полета на Югославия, Унгария и Чехословакия. Тези жертви спасиха България от разтерзание и грабеж от съседите. Но днес в историческите четива такава война за спасяване на България сякаш не се е състояла и нейните герои не се упоменават в тържествените зари, които се провеждат по повод на знаменателни събития. Воювали сме съвместно със Съветската армия и този факт не е удобен за осъвременената история.

Не е трудно да се забележат усилията на съвременни видни и не толкова видни историци и политици да реабилитират монархията. Съвсем недавна препогребаха останките на абдикиралия монарха Фердинанд от родната Австрия в „неговото царство“ България с държавни почести и похвални слова. Сега той не е виновникът за националните катастрофи след Междусъюзническата балканска война и след Първата световна война. Но историците и политиците твърдят, че сме му задължени за своето „поевропейчване“ и защото наложи на главата си короната, която мъдри държавници изковаха не за него, а за достойнството на България.

По неизвестни причини цар Борис III се титулува „обединител“, обявява се за спасител на евреите и пр., като се премълчава факта, че с негово съгласие и укази са утвърдени престъпните закони за защита на държавата и защита на нацията, престъпния съюз с оста Рим, Берлин и Токио, „символичната война“ със САЩ и Великобритания.

Цялото това прелюбодеяние с новата история на България има по-дълбок смисъл. Бавно се преформатира историческата памет, фашисткото минало на държавата постепенно загубва престъпната се същност и става „погубената от комунистите и Червената армия „обетована земя“. Самата фашистка идеология става все по привлекателна и приемлива за съвременния свят и за голяма част от объркания наш народ. В този процес на пренаписване на историята нашата политическа система върви в крак с фашизирането на Европа. Не е необходимо да си пророк за да предвидиш, че последиците от такова политическо развитие за страната могат да са същите, както преди 85 години. Затова нека си припомним думите на Юлиус Фучик: Хора, бдете!

ПРИЛОЖЕНИЯ:

КАЗВАТ НИ: ЗАСЛУЖИЛИ СА СИ ГО!

УБИТИТЕ ДЕЦА НА ЯСТРЕБИНО:

Стойне Калайджийски (7 г.) – дете на семейство Калайджийски

Иван Калайджийски (9 г.) – дете на семейство Калайджийски

Надежда Калайджийска (12 г.) – дете на семейство Калайджийски

Димитринка Стоичкова (11 г.) – фамилно Стоичкова

Ценка Димитрова (13 г.) – близначка, от семейството на Димитрови

Цветанка Димитрова (13 г.) – близначка, от семейството на Димитрови