/Поглед.инфо/ Признавам си още в началото, че съм галеник на съдбата, която през годините ме дари с невероятния шанс да имам такива уникални Учители, превърнали се в мои неповторими Приятели като проф. Николай Генчев, проф. Минчо Семов, проф. Хайгануш Силгиджиян, проф. Георги Ангушев, проф. Николай Василев, проф. Исак Паси, проф. Кирил Нешев и доц. Иван Паспаланов от Алма матер, от любимия ни Софийски Университет „Св. Климент Охридски“, и изключителните артисти Евстати Стратев и Стефан Гецов – всички те покойници, светла им памет. Към тях мога да добавя и онези, с които продължаваме да се виждаме и да си общуваме – проф. Павел Александров, проф. Дончо Градев и проф. Иван Димитров, да са ми живи и здрави още дълги години!

Признавам си обаче, че през последните вече не знам колко години, тази моя тъй прекрасна съдба ме дари и със затрогващата дружба с един истински мъдрец, който на всеки мой опит да се обърна към него с все пак уважителното: „Учителю!“, ми отговаря малко троснато, но по бащински нежно: „Какъв Учител съм ти аз? Та ние сме Приятели!“. И затова вече се отказах, а пък когато се видим или чуем по телефона, първите ми думи са: „Здравей, скъпи Приятелю!“, след което чувам благия отговор: „Здрасти, Людми!“, и започваме разговора, често пъти на пръв поглед баналности, но изказани и почувствани като неповторима мъдрост, да не споменавам и за вицовете, които просто извират от него. С това „Людми“, изречено с много доброта и неподправена близост, мъдрецът прави така, че всяка среща, всеки разговор да се превръщат в повторно събитие от митичното време, в което тук и сега на профанната действителност нямат абсолютно никакво значение. Разбира се, че става дума за проф. Андрей Пантев!

Признавам си, че не знам дали е от годините, дали е от онази паметна първа среща, когато с Мая Вапцарова заведохме граф Игнатиев на една неповторима лекция на мъдрецада, граф Игнатиев, внукът на големия руски дипломат с уникалната роля за българската свобода се срещна тогава с него и студентите му, но пък знам, че усещането за метафизична близост с Бачо Андрей винаги ме е разтърсвало, от тогава и до ден днешен. Сякаш има нещо в излъчването на мъдреца, което психолог като мен не желае да си обясни, а едва ли ще бъде нужно, макар че философът може да стори това: когато срещнеш Човека сигурно не трябва да си задаваш въпроси, а да се отдадеш на онази отпускаща ленност, чрез която душите общуват в невидимия свят, макар телата да са разположени уютно на столовете пред масата в кръчмата или където и да е.

Признавам, че дори престанах да си мисля върху причините за това наше неописуемо приятелство – откъде, защо и по какъв начин мъдрецът на историята, който чрез човешката си емпатия може да вникне във всяка една ситуация от миналото, за да ни накара да усетим „оцета и парфюма на историята“, както Бачо Андрей обича да казва, и аз, психологът – профан в историческото познание от гледната точка на професионалните историци, можем да си говорим за всичко останало, но и за историята. Мъдрецът от време на време твърди, че „не е историк“, което би трябвало да значи, че не е „професионален историк“, тоест неговата интерпретация на историята и на събитията в нея започва отвъд сухата фактология на една или друга част от историята, с които се ограничава „официалната история“ на същите онези „професионални историци“.

Изглежда, че точно затова те не го и долюбват: на всичко отгоре той им казва, че „един студент по физика от трети курс може да вземе какъвто и да е изпит по история за трети курс, но един студент по история от трети курс не може да вземе никакъв изпит по физика за трети курс“. Разбира се, мъдрецът не се нуждае от оценките на „професионалните историци“, дори и те да са академици, тъй като отдавна е заслужил най-важната оценка – любовта на Господ, който щедро му е дал от всичко, а и на хората, които винаги го слушат в захлас. Сигурно е обаче, че за да си толкова обичан, колкото е мъдрецът проф. Андрей Пантев, трябва и има нещо, което някак трудно се разбира – можеш да го усещаш, можеш да се радваш на неговото присъствие и на леещите му се слова, дори и да не можеш да разбереш защо е всичко това.

Признавам си, че може би онова, което някак трудно се разбира у мъдреца, е уникалното съчетание на Петте Човешки Добродетели, които още Конфуций смята за основни за Човечността изобщо: любвеобилност, милосърдие, съчувствие, състрадание и великодушие, положени в душата на проф. Андрей Пантев в огромно изобилие. Тъкмо чрез тях мъдрецът разпръсква около себе си добротата, заради която е обичан, но пренася конкретно и в начина, по който разбира и ни обяснява историята – не като поредица от статистически данни и фактическа последователност, а като изпълнена с човешко присъствие. Ето така става възможно да видим и да усетим като действителен невидимия свят на миналото, да промислим метафизичната реалност на историята като случващи се пред очите ни емпирични събития, което не може да разбере, още по-малко да направи в своите изследвания „професионалната история“, тоест „професионалните историци“.

Признавам си, че и на мен ми звучи смешна претенцията: „Историята за историците!“, тоест само „официалната история“ и „професионалните историци“ могат да се произнасят с „истини от крайна инстанция“ било за отделни случки в миналото, било за историята като цяло. Още Имануел Кант казваше, че „идеята за наука е само чисто разсъдъчно понятие, дадено на разума a priori, която може да има безкрайно множество проявления в опита a posteriori“ – теза, която философът на историята Робин Джордж Колингууд разви блестящо в „Идеята за историята“. Ще рече, че ако това е така, а нямаме никакви причини да се съмняваме, че това е точно така, то „официалната история“ на „професионалните историци“ е само конкретно проявление в опита a posteriori на идеята на разума a priori за всяка една наука, в т.ч. и за историята. С други думи, изпълнената с човечност идея за история на мъдреца проф. Андрей Пантев е негова лична конкретизация на идеята за науката история – много по-вдъхновяваща, много по-обичаща и много по-чувствителна, отколкото цялата т.нар. „академична история“, която винаги е била, е и ще бъде „научен“ инструмент в преследването на злободневни идеологически и политически цели. Това „професионалните историци“ не могат да простят на мъдреца проф. Андрей Пантев, на когото впрочем хич не му пука от този факт!

Признавам си, че ако страдах от типично българските комплекси, на чиято основа ние непрекъснато се стремим да се сравняваме с другите, със западната цивилизация, например, спрямо която чувството за малоценност е драматично очевидно, щях да кажа може би, че „проф. Андрей Пантев е българския сър Арнолд Тойнби“. Но понеже не съм изтъкан от нашите си комплекси, не виждам единствено в мимолетните проблясъци на бойното поле и в реалните или по-скоро илюзорни исторически моменти някакво „политическо могъщество“ на българската държавност, ще кажа далеч по-категорично, че собствено българските приноси в човешката история са в Духовността, а не във военната и политическата област. Точно от такава позиция ми се струва по-удачно не ние да се сравняваме с другите, а да се опитаме най-после да сравняваме другите с нас, което със сигурност ще значи, че по-скоро сър Арнолд Тойнби е британския проф. Андрей Пантев, колкото и да изглежда мегаломански това на пръв поглед, поради което съм сигурен, че мъдрецът ще ме сгълчи за тези мои думи. Между впрочем, имам готов отговор на подобен упрек, защото и от него съм се учил, както впрочем и от всички мои неповторими Учители, че няма нищо по-важно за един изследовател от това да споделя истината, каквато той я вижда, каквото и да му струва тази искреност; не виждам защо да не може някой българин, имайки предвид поднесената ни от проф. Андрей Пантев мъдрост за историята, да каже някога, че чрез нея „ще накара историята да проговори на български език“, както Георг Вилхелм Фридрих Хегел казваше, че ще накара „философията да заговори на немски език“?!

Признавам, накрая, че още от студентските години, макар че следвах и завърших психология и философия, а не история, още кънтят в ушите ми думите на стария и отдавна покоен Приятел и Учител, светла му памет, проф. Николай Генчев, че „българските учени, не само историците, трябва да се отървем от нашия типичен провинциализъм“. Повече от очевидно е, струва ми се, че в случая мъдрецът на историята проф. Андрей Пантев никога не е страдал от този провинциализъм, за да се налага някога да го преодолява. Нещо повече, Бачо Андро е истински пример за достойнството на един български учен, който пребивавайки в полетата на неограничената мисъл, фантазията и човечността на живота и науката не само поднася своята неповторима визия за историята, но самият той е твърде важна част от българската история: „Нека да не бъдем простаци в науката – зовеше още Хосе Ортега-и-Гасет, – защото животът е по-голям от нея, защото той я прави възможна!“. Една неповторима максима, която сякаш изразява и душата на проф. Андрей Пантев, мъдрец и в живота, и в неговата наука.

Признавам си, вече наистина съвсем накрая, че дълго мислих как да завърша този текст, защото колкото и да говоря за проф. Андрей Пантев, все ми се струва, че съм пропуснал нещо много важно, което непременно е трябвало да споделя. Но дори и да съжалявам после за неизказани неща, ще приключа с простичките, но искрени пожелания: да си ми жив и здрав още дълги години, скъпи Приятелю!