Колко свободна е една власт
Преди години един бивш министър ми каза нещо, което тогава ми прозвуча като оправдание, а с времето започнах да го възприемам като описание на реалността. "Хората си представят, че след изборите получаваш ключовете от държавата. Истината е, че получаваш ключовете само от кабинета си."
Оттогава са минали различни правителства, различни парламенти и различни политически моди, но това изречение продължава да изплува в съзнанието ми всеки път, когато в България се смени властта. По време на избори всичко изглежда относително просто. Едни предлагат една посока, други предлагат друга. След преброяването на бюлетините започва далеч по-сложната част, защото тогава новата власт се среща не с лозунгите на опонентите си, а с държавата такава, каквато е оставена от предишните години.
Държавата обаче не представлява празно пространство. Тя е натрупване. Натрупване на закони, договори, регулации, международни ангажименти, административни практики, кадрови назначения, финансови схеми и институционални навици. Част от тези неща са разумни. Други вероятно не са. Някои могат да бъдат променени сравнително бързо. Други изискват години. Трети на практика не зависят само от българската политическа воля, независимо колко неприятно звучи това.
През последното десетилетие България постепенно се оказа вплетена в цяла мрежа от решения, вземани на различни нива. Енергетиката е обвързана с европейски регулации и стратегически решения, които надхвърлят мандата на всяко едно правителство. Финансовата политика се движи в рамките на правила, които също не се пишат изцяло в София. Военната политика е свързана с ангажименти, поемани в продължение на години. Външната политика носи наследството на всяка предишна декларация, всяко споразумение и всяка подписана позиция. Нито едно ново правителство не влиза в празна стая. То влиза в сграда, чието строителство е започнало много преди него.
Тъкмо тук започва да се появява въпросът, който според мен стои зад много от разговорите за сегашното управление. Не въпросът дали хората харесват или не харесват Радев. Не въпросът дали министрите са по-добри или по-лоши от предишните. По-дълбокото колебание идва от друго място. От съмнението дали мащабът на обществените очаквания изобщо съответства на свободата за действие, с която разполага една власт в днешна България.
В последните години се натрупаха достатъчно причини голяма част от обществото да поиска промяна на курса. За едни това е свързано с икономиката. За други с енергетиката. За трети с отношението към войната в Украйна. За четвърти с усещането, че държавата все по-често реагира на външни процеси вместо да формулира собствени приоритети. Всички тези настроения се събраха в едно политическо очакване, което днес тежи върху новото управление много повече от която и да е парламентарна опозиция.
Проблемът е, че очакванията нямат навика да се интересуват от ограниченията. Те рядко се впечатляват от договори, процедури или международни ангажименти. Хората виждат резултатите. Политиците виждат препятствията. Между двете обикновено се ражда разочарованието, което толкова често съпътства българския политически живот.
Може би затова разговорът за настоящото управление изглежда по-различно от много предишни разговори. Изборите приключиха. Победата беше отчетена. Парламентът работи. Правителството работи. Истинският сблъсък обаче тепърва започва, защото идва моментът, в който обществените надежди трябва да преминат през тесния коридор на реалната власт. А той винаги се оказва по-тесен, отколкото изглежда в предизборните речи.
Колко струва един завой
В българската политика често се говори за завой. Завой към Европа, завой към Азия, завой към по-силна държава, завой към пазара, завой към социалната политика. Думата звучи лесно, почти като движение на волан по празен път. Само че държавите не приличат на автомобил. По-скоро приличат на тежък товарен влак, натоварен с решения, вземани години наред. Когато такъв влак промени посоката си, това не става в рамките на няколко километра.
Последните години оставиха след себе си не просто политически наследства, а цели системи от зависимости. Някои са финансови. Други са институционални. Трети са свързани с международни отношения. Четвърти са чисто кадрови. Във всяко министерство има пластове от решения, натрупвани при различни управления. Във всяка администрация има хора, които са преживели повече министри, отколкото министрите са преживели парламенти. Държавната машина има собствена логика на самосъхранение. Тя рядко воюва открито с новата власт. Много по-често просто я забавя.
Това не е българско явление. Същото може да се види във Франция, Германия, Италия или Съединените щати. Политиците идват с програми, а институциите ги посрещат с процедури. Политиците говорят за скорост, а системата говори за срокове. Политиците обещават посока, а системата напомня за цената на всяко отклонение от вече избрания маршрут.
Затова днес ми се струва по-интересно да наблюдаваме не какво обещава властта, а какво избира да не прави. Понякога именно там се виждат реалните граници на възможното. Много по-лесно е да бъде подписан нов документ, отколкото да бъде отменен стар. Много по-лесно е да бъде произнесена нова реч, отколкото да бъде променен механизъм, който работи по един и същи начин от години.
През последните месеци около новото управление се натрупа особен вид напрежение. То не прилича на класическия конфликт между власт и опозиция. По телевизионните студиа може да се създава такова впечатление, но истинският въпрос сякаш стои другаде. Голямата част от хората, които подкрепиха промяната на управлението, не очакват чудеса. Те са преживели твърде много политически сезони, за да вярват в чудеса. Но същите тези хора трудно биха приели ситуация, в която след няколко години се окаже, че огромната политическа енергия е била изразходвана само за смяна на имената по вратите.
Тук започва най-неприятният период за всяка власт. Периодът, в който вече не е достатъчно да бъде различна от предишната. Постепенно възниква необходимостта да покаже собствен образ. А това се оказва далеч по-трудно. Предишните управления винаги могат да бъдат обвинявани за наследството, което са оставили. В един момент обаче вниманието неизбежно се премества към решенията, които се вземат днес.
Понякога си мисля, че най-голямото изпитание пред сегашното управление няма да бъде нито икономиката, нито външната политика, нито парламентарните битки. Най-голямото изпитание ще бъде времето. Защото времето постепенно изчиства политическите илюзии. То отнема възможността всяко затруднение да бъде обяснявано с наследството. Отнема възможността всяко забавяне да бъде оправдавано с предишните. Отнема възможността обществото да живее единствено с надеждата, че нещо ще се случи.
Тогава започва същинската проверка. Не тази, която се извършва от медиите или от опозицията. А онази по-тиха проверка, която се случва в съзнанието на хората. Те рядко я обявяват публично. Рядко я формулират в политически термини. Но постепенно започват да сравняват онова, което са очаквали, с онова, което виждат около себе си.
Именно там вероятно ще се решава съдбата на това управление много повече, отколкото в шумните политически схватки, които ежедневно изпълват новинарските емисии.
Границите на възможното
В българския политически живот има един навик, който се повтаря толкова често, че вече почти не прави впечатление. Когато едно управление дойде на власт, около него започват да се изграждат две напълно противоположни картини. В едната то е способно да реши почти всичко. В другата не е способно да реши нищо. След известно време и двете картини започват да се разпадат под натиска на реалността.
Нещо подобно се случва и днес.
Погледнато отвън, България изглежда като държава с концентрирана политическа власт. Парламентът е избран. Правителството работи. Институциите функционират. Формално погледнато, инструментите за управление са налице. Само че всяка държава има и втори слой, който рядко попада в центъра на общественото внимание. Това е слоят на дългосрочните процеси. На икономическите зависимости. На международните договорености. На финансовите ангажименти. На инфраструктурните решения, които не могат да бъдат променяни със скоростта на политическите декларации.
Една енергийна система например се изгражда с десетилетия. Един външнополитически курс също. Същото важи за армията, за индустрията, за образованието, за демографските процеси. Именно затова понякога политиката създава илюзията за бързи промени, докато животът на държавата се движи с много по-бавна скорост.
През последните години България преживя поредица от решения, които бяха представяни като неизбежни. Едни засягаха енергетиката. Други отбраната. Трети външната политика. Четвърти икономическите отношения. Около всяко от тях имаше ожесточени спорове, но след като решенията бяха взети, те започнаха да се превръщат в част от новата реалност. Тъкмо тук се намира и трудността пред всяка следваща власт. Да критикуваш едно решение е сравнително лесно. Да го промениш, когато вече е вплетено в по-голяма система от отношения, е съвсем различна задача.
Вероятно затова част от обществените очаквания започват да изглеждат толкова противоречиви. От една страна стои желанието за по-самостоятелна политика. От друга страна стои фактът, че България е част от структури и съюзи, които също имат собствена логика и интереси. От една страна стои желанието за по-бързи решения. От друга страна стои реалността на институциите, които работят по правила, създавани години наред. От една страна стои стремежът към по-голям суверенитет. От друга страна стои икономика, която е дълбоко свързана с външни пазари, външни капитали и външни политически процеси.
Поради това разговорът за настоящото управление постепенно започва да излиза извън рамките на ежедневната политика. Вече не става дума само за назначения, парламентарни сблъсъци или поредния медиен скандал. Става дума за нещо по-фундаментално. За това дали една държава, която дълго време е свиквала да се движи по предварително определени маршрути, може постепенно да започне да формулира повече собствени решения, без да влиза в открит конфликт със средата, в която съществува.
Това не е въпрос, на който може да се отговори за няколко месеца. Не може да се измери и с един рейтинг или с една социологическа анкета. Подобни процеси се виждат по-късно. Понякога години по-късно. Но първите признаци обикновено се появяват рано. Те не винаги са драматични. Понякога се крият в дребни решения, които на пръв поглед изглеждат незначителни. Друг път се появяват в начина, по който една власт започва да говори за собствените си приоритети.
Именно тук вероятно се крие причината толкова много хора да наблюдават сегашното управление с едновременно внимание и предпазливост. Не защото очакват незабавни чудеса. Не защото вярват, че всички проблеми могат да бъдат решени за кратко време. А защото усещат, че след дълъг период на натрупване страната се намира на място, където всяко по-сериозно решение ще има последици далеч отвъд рамките на един мандат.
Между търпението и разочарованието
Най-интересното в сегашната ситуация е, че общественото настроение трудно може да бъде описано с обичайните политически категории. Ако човек слуша част от коментаторите, ще остане с впечатлението, че страната е разделена между възторг и катастрофизъм. Ако обаче се отдалечи от телевизионния шум, картината изглежда доста по-различно.
След толкова политически цикли хората започнаха да натрупват собствен опит. Не опит от книгите и университетите, а онзи по-прост опит, който идва от наблюдението. Те са виждали как партии идват с обещания за справедливост и след време започват да говорят като предшествениците си. Виждали са как нови лидери се появяват като символ на промяната и постепенно се оказват част от същия пейзаж, който преди това са критикували. Виждали са как големи думи се сблъскват с ежедневието и как политическите обещания постепенно се смаляват до размера на възможното.
Тъкмо затова сегашният момент носи едно особено напрежение. То не идва от липсата на доверие. По-скоро идва от натрупания опит. Човек може да желае успеха на едно управление и въпреки това да не бърза да го обявява за исторически успех. Може да смята, че предишният курс е бил погрешен и едновременно с това да не е сигурен, че новият ще се окаже достатъчно различен. Между тези две състояния съществува пространство, което рядко присъства в политическите анализи, но днес изглежда по-важно от всякога.
През последните години българското общество постепенно започна да губи интерес към идеологическите етикети, които толкова дълго доминираха публичния разговор. Далеч по-често хората се интересуват от резултати. Не от това как една политика е наречена, а какво произвежда. Не от това как звучи едно решение, а как се отразява върху живота им. Това може да изглежда банално, но именно тук се случва една от най-съществените промени в общественото съзнание.
Преди време беше достатъчно да убедиш хората, че принадлежиш към правилния лагер. Днес това вече не гарантира почти нищо. Причината е проста. Последните десетилетия оставиха достатъчно примери, в които политическите лагери се сменяха, а много от проблемите оставаха на мястото си. Натрупването на подобен опит неизбежно променя начина, по който обществото гледа на властта.
Оттук идва и особеното положение на сегашното управление. То наследи не само институции, бюджети и международни ангажименти. Наследи и общество, което е станало значително по-предпазливо. Общество, което не реагира така лесно на лозунги. Което не изпада толкова лесно в еуфория. Което не е готово да раздава безусловни аванси. Това създава трудности, но създава и рядка възможност. Защото властта, която успее да убеди подобно общество, обикновено разполага с много по-здрава основа от властта, която разчита единствено на моментния ентусиазъм.
Тук вероятно се намира и големият въпрос на следващите години. Не дали ще има грешки. Такива неизбежно ще има. Не дали ще има конфликти. Те също са неизбежни. По-важното е дали посоката, която мнозина очакват да видят, постепенно ще започне да придобива реални очертания. Защото именно там се намира границата между търпението и разочарованието. А историята показва, че когато обществата стигнат до тази граница, политическите процеси започват да се ускоряват много по-бързо, отколкото предполагат самите управляващи.
Времето на голямата проверка
Вероятно най-голямата грешка, която може да бъде направена днес, е ситуацията да бъде разглеждана като обикновена смяна на едно управление с друго. Подобни смени България е виждала много. Идват едни, след време си тръгват, идват други и политическият цикъл започва отначало. Настоящият момент обаче носи и нещо допълнително. Натрупване, което не се е появило за година или две. Натрупване на недоволства, на разочарования, на неизпълнени обещания и на усещането, че между обществото и политическата класа постепенно се е образувала дистанция, която става все по-трудна за преодоляване.
Тъкмо поради това около сегашното управление има толкова особен заряд. Той не може да бъде обяснен единствено с изборните резултати. Не може да бъде обяснен и с популярността на конкретни личности. Под повърхността се движи нещо по-дълбоко. След дълъг период, в който голяма част от обществото започна да губи доверие не просто в отделни политици, а в самата способност на политиката да произвежда решения, се появи нов опит за промяна на посоката. Дали този опит ще успее или не, днес никой не може да каже с увереност. И може би точно това е най-разумната позиция.
Защото прекаленият оптимизъм обикновено ражда бъдещи разочарования. Прекаленият песимизъм пък често пречи да бъдат забелязани реалните възможности. Между двете стои една далеч по-трудна позиция – да наблюдаваш внимателно, без да изпадаш нито във възторг, нито в отчаяние. Да си даваш сметка за ограниченията на всяка власт, без да приемаш ограниченията като оправдание за всичко. Да разбираш колко сложна е наследената конструкция и едновременно с това да не забравяш, че именно заради обещанието за промяна хората са дали своята подкрепа.
В крайна сметка всяко управление достига до момент, в който престава да бъде оценявано през намеренията си и започва да бъде оценявано през последиците от действията си. Този момент не настъпва в изборната нощ. Не настъпва и през първите месеци. Но неизбежно идва. Тогава започва истинската проверка. Не тази на медиите. Не тази на опозицията. А онази по-тиха проверка, която обществото извършва само за себе си, сравнявайки надеждите, с които е тръгнало, с реалността, която вижда около себе си.
Може би именно затова най-честният разговор за сегашното управление не е разговор нито за възторг, нито за страх. Много хора искат то да успее. Искат го не защото вярват в съвършени политици, а защото смятат, че страната трудно би понесла още един цикъл на разочарование. Същите тези хора обаче виждат и друго. Виждат колко много решения са натрупвани през годините, колко много зависимости са изграждани и колко трудно се променя посоката на една държава, когато релсите са полагани дълго време от различни поколения управляващи.
Отговорът на въпроса дали това управление ще успее все още не се намира нито в парламента, нито в телевизионните студиа. Той ще се появява постепенно – в икономиката, в енергетиката, във външната политика, в способността на държавата да защитава собствените си интереси и най-вече в усещането дали България започва да взема повече решения за себе си, отколкото решения вместо себе си.
Засега остава само едно безспорно обстоятелство. След толкова години обещания страната е стигнала до момент, в който вече не търси нови думи. Тя чака резултати. И именно там ще бъде решена съдбата не само на едно правителство, а и на доверието, което българското общество все по-предпазливо и все по-трудно е готово да дава.
