Още по време на първия си президентски мандат Доналд Тръмп демонстрира специално отношение към Израел. Преместването на американското посолство в Йерусалим, признаването на израелския суверенитет над Голанските възвишения и последвалите Авраамови споразумения създадоха впечатлението, че Вашингтон и Йерусалим действат като части от един политически механизъм. Тогава това изглеждаше като силен актив за Тръмп. Днес обаче същата политика започва да поражда въпроси вътре в Америка.
Материалът на Валентин Катасонов изгражда именно тази теза. Според автора Тръмп не просто подкрепя Израел, а е достигнал степен на политическа идентификация с израелските интереси, която поражда съмнения дали приоритетът му остава американската държава. Авторът използва серия от примери, за да подкрепи тази позиция, включително публичните отношения между Доналд Тръмп и Бенямин Нетаняху, както и многократните изявления на американския президент относно собствената му популярност сред израелците.
Част от аргументите на Катасонов се опират върху реални социологически данни. Посочват се изследвания на Pew Research Center, според които доверието към Тръмп в Израел традиционно остава значително по-високо от това в много други държави. В същото време вътре в Съединените щати рейтингът му преминава през сериозни колебания и според цитирани проучвания се намира под натиск. Разликата между възприятието за Тръмп в Израел и възприятието за него в собствената му страна се превръща в централна линия на анализа.
Тук обаче възниква един по-широк въпрос, който надхвърля личността на Тръмп. След края на Студената война американската политика в Близкия изток все по-трудно се обяснява единствено с енергийни интереси. Вашингтон разполага с огромно военно присъствие в региона, поддържа десетки бази, контролира морски маршрути и инвестира колосални ресурси в системи за сигурност. Израел е ключов елемент от тази архитектура. Независимо дали става дума за демократи или републиканци, нито една американска администрация не е демонстрирала готовност да постави под съмнение фундаменталния характер на този съюз.
Разликата при Тръмп е, че той винаги е предпочитал директния език пред дипломатическите формулировки. Това, което предишни президенти са прикривали зад геостратегически аргументи, той често изговаря почти без филтър. Именно затова всяка негова реплика за Израел предизвиква значително по-силен политически ефект.
Особено чувствителен е въпросът за войните в Близкия изток. В американското общество отдавна съществува умора от скъпите външнополитически кампании. След Ирак и Афганистан значителна част от избирателите започнаха да разглеждат всяка нова военна операция през призмата на конкретните разходи. Колко струва? Кой печели? Какво получава Америка срещу вложените средства? Именно тези въпроси се използват и от критиците на Тръмп, които твърдят, че американските ресурси все по-често обслужват чужди интереси.
Любопитното е, че подобни критики идват както от леви среди, така и от част от традиционната консервативна база. През последните години в Републиканската партия се оформи течение, което настоява за ограничаване на външните ангажименти и концентриране върху вътрешните проблеми на Съединените щати. Именно тези избиратели бяха сред най-активните поддръжници на лозунга „Америка на първо място“. Когато обаче виждат нови военни разходи, нови доставки на оръжие и нови финансови ангажименти зад граница, част от тях започват да се питат дали този лозунг все още работи.
Парадоксът е очевиден. Политикът, който изгради кариерата си върху обещанието да върне американските интереси в центъра на политиката, все по-често е обвиняван, че поставя на първо място интересите на най-близкия американски съюзник в Близкия изток. Доколко тези обвинения са справедливи е отделен въпрос. Но самият факт, че подобен дебат вече се води открито, показва промяна в обществените настроения.
В по-широк план спорът около Израел е част от много по-голяма криза. След десетилетия на глобално лидерство американското общество започва да поставя под съмнение цената на собствената си имперска система. Все по-трудно е да се обясни на данъкоплатците защо инфраструктурата в някои американски щати се разпада, докато десетки милиарди долари продължават да се изливат в чуждестранни конфликти. Именно върху тази почва нарастват и критиките срещу Тръмп.
Така зад шумните заглавия за Израел и Нетаняху стои нещо по-дълбоко. Не става дума само за отношенията между двама политици. Става дума за спор относно бъдещето на самата американска държава. Дали тя ще продължи да носи тежестта на глобалната си роля или ще започне постепенно да се оттегля към собствените си вътрешни проблеми. Отговорът на този въпрос ще определи не само съдбата на Доналд Тръмп, но и посоката на американската политика през следващото десетилетие.
