Откъм другия край по същия начин по медиите излизат заявление след заявление за решимостта да се премине от кухите ракети към натоварените с истинско джепане „сармати“, да се сложи край на тероризма на руска територия и да се приключи в близко време, съответно с победа, „специалната операция“. Сред медийния порой от все по-„весели“ новини черешката на тортата неоспоримо е в ръцете на Тръмп, медиатора на най-откачените новинарски фантасмагории, на който, както при лошия танцьор от вица, все медиите му пречат.
Всичкото това върви нонстоп пред очите ни и през ушите ни и въобще не ни развеселява, а по-скоро ни причинява тъжни мисли за онова, което ни чака. А скуката, която ни е обзела, идва преди всичко от това, че от многото приказки, проповеди и заклинания нищо, ама съвсем нищо, не се случва. Взе да им омръзва на хората да се надяват, че нещо ще се помръдне в тази политическа мараня, от която почва да се усеща вонята на скорошна война. Чака се като манна небесна някой да се яви и да спре ужаса, на който сме подложени ежедневно, - между два огъня да се печем без да имаме възможност да погасим нито единия, нито другия.
У нас в България на пръв поглед е същото. Към въпросното европейско веселие щем не щем ни добавят и нашенските, също топ-интересни новини. Вече спокойно се говори за това, че преходът към еврото е било криминална измама. Или че, например, някакъв си Кольо Китаеца се срещал с Радев в Париж. Или че, да не повярваш, ДПС-то щяло да се разтури. Открит беше тайнственият, сякаш сред джунгла, а не в курортен комплекс, скрит незаконен град край Варна. А от него протекоха една от друга по-откачени версии за появата му. Първо се чу, че бил построен с жилища, предвидени като подарък за азовци. Бързо се поправиха и сега се говори, че Олег бил реализирал пропутинска програма за работа сред украинците. И прочие провлачени интриги и лакърдии, които като правило са предвестници на затлачването, което съпровожда у нас всяко незаконно строителство. А в същност истината е, че за пореден път ни лъснаха задните прелести като държава. Да не говорим за текущите приказки за дефицита, за катастрофалния бюджет, за съсипаните ни финанси.
И все пак! У нас последно време почна да става не толкова скучно. Появи се свеж, следизборен бриз, който ни позволи малко по-свободно да дишаме. Видя се и пламъчето на надеждата, че току виж ще се измъкнем от блатото и че нещо може и да се съживи и щръкне в близко бъдеще. На общоевропейския фон обаче, където всичко се пука и цепи, това по-скоро буди недоверие отколкото надежда. Как да повярваме, че ще ни го позволят началниците от Брюксел.
Проследих с интерес пресконференцията на великата ни Урсула с Мадяр по време на срещата им в Брюксел. Любопитството към събитието беше естествено подклаждано от, меко казано, малко по-особеното поведение на новоизбрания лидер на Унгария, което доста се различава от онова, което са очаквали там. Гледах как Урсула с маниера, напомнящ уменията на представителите на древната професия, се старае да омае новия си партньор, как гальовно му се усмихва и с интимен том, наричайки го „Петер“, му рисува светлите хоризонти за Унгария, стига той да слуша каките и батковците от Брюксел. Основното послание, което тя отправи към него бе, че е дошъл моментът да се захванат в Унгария с борбата срещу корупцията, което ще отвори кранчето за спрените пари. Слушах и не можех да се отърва от чувството, че в момента някой пред европейското общество ни прави демонстрация, съответна на известната наша поговорка в леко развит „творчески“ вариант, че най-добре крадецът се бори срещу кражбите, защото има професионално отношение към тях. Да доживееш Урсула фон дер Лайен да ти говори за борба срещу корупцията, когато брюкселската администрация под нейното ръководство трещи от корупционни скандали, е наистина повод за веселие. Когато обаче започна да говори Мадяр, нещо в приказките му взе да ми напомнят за друго, наскоро чуто.
Сетих се и си пуснах пресконференцията на Урсула с нашия нов лидер. И какво да видя - шоуто беше едно към едно същото. Нежно усмихнатата дама и тогава се обръщаше с най ласкавите думи към „Румен“, за да изрази своето „изключително задоволство“ от това, че именно той е спечелил изборите в България. Все едно, че ние сме били глухи и слепи и не слушахме, нито виждахме достатъчно добре всичките предварителни дамгосвания по отношение на този, според Брюксел, пропутински и опасен за Европейския съюз, нов Орбан, който се появява на хоризонта. За мое най-голямо учудване Урсула си четеше същото изказване - отново „Румен“ беше призован да се захване най-после с борбата срещу корупцията. Представям си Радев какво си е мислил в момента. Едва ли е нещо по- различно от това, което и ние нормалните българи си мислим. А думите му в отговор, почти като тези на Мадяр, бяха колкото да се каже нещо. Но далеч не всичко, което действително е решил да направи, спазвайки европейските правила, но защитавайки преди всичко националният ни интерес. Така както го съобщи, нека го речем така, изтървавайки се, пред Макрон.
Иначе погледнато, отношението на Урсула към единия и към другия изглеждаше еднакво и по време на пресконференцията се ориентираше от правилото, че в къщата на обесения за въже не се говори. Тоест, нито при Мадяр, нито при Радев тя не засегна темата за Украйна. Почувствала е хитрушата, че нещата не се развиват точно така, както тя си ги е мислила досега. На мен, а сигурно и не само на мен, ми стана тъжничко, когато тя съобщи, а после Радев в отделно заявление пред медиите заяви, че са ни отпуснати къде 300 милиона евро. Хрумна ми, че сумата може би ще покрие криво ляво първата ни вноска към задължението ни от 1 милиард и 200 милиона като българско участие в онези 90 милиарда за Украйна. Тоест ще ни ги дадат, за да си ги вземат и толкова - типично по брюкселски.
Първите ходове на Радев, макар за някой доста двусмислени, определено подсказват, че обученият във военна стратегия наш генерал планомерно пристъпва напред в осъществяване на плановете си или, нека да ги наречем, на поетите пред хората ангажименти. Онова което той говореше като президент, сега му предстои не само да ни го повтори с думи прости, но и да го реализира на дело. Дано не е забравил оная приказка на нашите хора, че едно е да го искаш, друго е да го можеш и така нататък. Вижда се, че правителството е захапало и то доста агресивно някои от най- нелицеприятните неща, оставени му в наследство. Ежедневно му се струпват и други щуротии, които капят като зрели круши от къде ли не, след като той още в началото тръсна яко дървото на властта.
Като например историята с тайнствения град, който при нас във Варна се оказва, че изневиделица, без някой да го е чул и видял, се е пръкнал. Въпросът е лесен, казваше преди години един мой приятел, когато му сервираха някой наглед безнадежден казус. Защото решението е повече от ясно. Дадена ли ти е властта от хората, ползвай я за хората без да се ослушваш. Ако ти стиска, разбира се. Точно в същата тази Варна за едно денонощие демонтирахме 284 незаконни обекти от пешеходната зона и градът започна да радва окото на местни и туристи. Бедата е, че през последните години – общинската власт отсъства, няма я. Има само справочна администрация.
Всички чакаме не само за Варна, а и за другите градове да почнат промените. Чакаме с нетърпение. Въпреки че наскоро се изненадах, когато прочетох в книга, че един, не оставил в историята кой знае какво положително впечатление за себе си, крал Луи 14-и сред масата глупости е успял да каже една умна приказка, а именно, че нетърпението за победа води често до погром. Дано това да е поука и за нашите управляващи.