Учението на Петър Дънов или изкуството да се живее здравословно

/Поглед.инфо/ Този доклад е посветен на 160-годишнината от рождението на Учителя Петър Дънов, роден на 11 юли 1864 г. в с. Николаевка, близо до Варна

Р Е З Ю М Е

Освен предизвикателство спрямо интерпретацията на философско-психологическите основания на концепцията на Учителя Петър Дънов, този доклад може да се разглежда и като възможна конкретизация на идеята на Световната здравна организация от 2006 г., отнасяща се до перспективите за съвместяване на традиционните за народите по света подходи и техники за физическо и психично здраве, и постиженията на „научната“ медицина и университетската „научна“ психология. Разбира се, подобна претенция може да изглежда меко казано неуместна, особено като се имат предвид обективните ограничения към текст за такъв форум, но от друга страна ми се струва подходящо такова предизвикателство да бъде отправено именно на събитие от такъв мащаб. Още повече, че мои докторанти и дипломанти вече са запленени от тази перспектива, а в своите разработки изследват задълбочено възможните колаборации, съгласно програмата на СЗО, макар и отнесени към други традиционни техники за физическо и психично здраве, най-вече азиатските хилядолетни философско-психологически системи и дори някои съвременни езотерични учения. В настоящия случай обаче, моите усилия са насочени към толкова българско учение, каквото е философско-психологическата концепция на Учителя Петър Дънов, явяваща се историческо продължение на богомилската доктрина, а въпреки нейното „научно“ отхвърляне и днес „Бялото братство“ продължава да има милиони последователи по света. Очевидно е, че тук става дума и за морална подкрепа на моите докторанти и дипломанти.

Ключови думи: Петър Дънов, „Бяло братство“, философско-психологическа концепция, паневритмия, езотерични и научни здравословни теории и практики

THE TEACHING OF PETER DANOV

OR

THE ART OF HEALTHY LIVING

Prof. Ludmil Georgiev, DSc

Sofia University “St. Kliment Ohridski”

VFU „Chernorizetz Hrabar“

This paper is dedicated to the 160th anniversary of the birth of Master Peter Dunov, born on 11 July 1864 in the village of Nikolaevka, near Varna

ABSTRACT

In addition to challenging the interpretation of the philosophical-psychological foundations of Master Peter Dunov's concept, this paper can also be seen as a possible concretization of the World Health Organization's 2006 idea concerning the prospects for reconciling the traditional approaches and techniques for physical and mental health of the peoples of the world, and the achievements of "scientific" medicine and university "scientific" psychology. Of course, such a claim may seem, to say the least, inappropriate, especially given the objective constraints on text for such a forum, but on the other hand, it seems appropriate that such a challenge should be made at an event of this scale. Moreover, my PhD students and graduate students are already fascinated by this perspective, and in their work they are exploring in depth the possible collaborations, according to the WHO agenda, albeit relative to other traditional techniques for physical and mental health, most notably Asian millennial philosophical-psychological systems and even some contemporary esoteric teachings. In the present case, however, my efforts are directed to a doctrine as Bulgarian as the philosophical-psychological concept of Master Peter Dunov, which is a historical continuation of the Bogomil doctrine, and despite its "scientific" rejection, even today the "White Brotherhood" continues to have millions of followers around the world. Obviously, this is also about moral support for my PhD students and graduates.

Keywords: Peter Dunov, "White Brotherhood", philosophical-psychological concept, paneurhythmy, esoteric and scientific health theories and practices

Няколко уводни думи

Най-напред мога да предположа, че този опит да бъде реабилитирана философско-психологическата концепция на Учителя Петър Дънов в нейните здравословни физически и психични перспективи, и то от един университетски човек и преподавател, ще бъде посрещнат най-малкото с недоумение, още повече на такъв научен форум. Бързам да кажа, че причините за този интерес ми се струват достатъчно основателни – от една страна, това са теоретичните и практическите достойнства на самото учение на Петър Дънов, а, от друга страна, този опит може да се разглежда и като конкретизация на програмата на Световната здравна организация от 2006 г. относно перспективите за съвместяване на „традиционните“ или „народни“ техники и практики за физическо и психично здраве в културите и цивилизациите по света с постиженията на „научната“ медицина и психология.

Впоследствие мога да споделя, че друга много основателна причина да поискам реабилитация на философско-психологическата концепция на Учителя Петър Дънов е моето категорично убеждение, изтъквано вече многократно и в моите книги, и в публичното пространство, че това учение е всъщност Третият български фундаментален принос в духовната съкровищница в историята на света – първите два са българската писменост, Българицата, и, разбира се, богомилската религиозна и социална доктрина (Георгиев, 2018). Трябва да кажа, че съм изключително щастлив от факта, че за разлика от официалния „научен“ наратив и официалното „научно“ отношение към тези духовни приноси на България, през годините моите студенти демонстрираха далеч по-адекватно разбиране за техните дълбочинни измерения, отколкото „академичното“ българско социално и хуманитарно познание, сменило по естествен път съветските с американските и изобщо западните парадигмални основания на самото себе си. Поредната българска драма, която е крайно време да бъде обговаряна тъкмо от университетските хора и преподаватели, защото свободата е основното кредо именно на Университета.

И накрая, но не по значимост, мога да откроя една друга, но все по-актуална причина ние, българите, да се опитаме да преоткрием нашите собствени вековни духовни ориентири, а оттам здравословни физически и психични подходи и практики, се свежда до факта, че повсеместната институционализация на трансджендър-идеологията в западния свят, към който ние направихме поредния си в историята „цивилизационен избор“, детерминира фундаменталната криза на западната университетска психология, а защо не и на цялото западно социално и хуманитарно познание. Защото еклектичната симбиоза между марксизма и психоанализата, предложена от представителите на Франкфуртската школа, осигури теоретичните предпоставки за появата на този съвременен социален и психичен Франкенщайн, в какъвто безспорно се превръща буквално пред очите ни трансджендър-идеологията (Георгиев, 2023), а единственото българско спасение, поне според мен, се свежда именно до преоткриването на нашите собствени цивилизационни основания, което включва и споменатите духовни приноси. И в тази посока, струва ми се, Университетът отново е длъжник спрямо историята, настоящето и бъдещето на българския народ, защото университетските преподаватели и хора някак си се правят, че този проблем не съществува – не, драги, той съществува и още как. Просто трансджендър-идеологията обезмисля класическите психологически и психотерапевтични теории и подходи в цялата западна университетска психология, факт, който имах възможността да споделя именно тук, във ВСУ (Георгиев, 2023), но също и тези в социалното и хуманитарното познание и практика като цяло, а последното доказателство за античовешкия и определено сатанински характер на транс-джендър идеологията беше приключилия наскоро конкурс „Евро-визия“.

С тези няколко уводни думи предлагам да се върна към основното – философско-психологическата концепция на Учителя Петър Дънов като българско предложение за здравословен живот.

Теоретичните основания на концепцията на Учителя Петър Дънов

Разбира се, има множество предпоставки концепцията на Петър Дънов да бъде определяна като религиозна, както впрочем това се случва традиционно, но фактът, че в нея е налице тъкмо философско осмисляне и философско обговаряне на религиозната християнска проблематика, на Бог и на мястото на Иисус Христос в живота на всеки човек, ми се струва достатъчно основателен, за да бъде преодоляна тази традиция, още повече, че става дума за философа Петър Дънов, а не за някакъв служител на църквата. Впрочем тъкмо това фундаментално различие стои в основата и на отношението на Българската православна църква към Учителя, което за съжаление се възпроизвежда твърде безкритично и сред неизкушените в теологическата проблематика изследователи и „обикновени“ българи, които и до днес смятат Петър Дънов за „непоправим еретик“, каквото е отношението между впрочем и към богомилите (Георгиев, 2018). За какво всъщност става дума?

Известно е, че официалната българска история най-вероятно поради идеологически причини, независимо дали са „десни“ или „леви“, не взима под внимание един твърде многозначителен факт в интелектуалните дискусии в страната от края на ХІХ-ти до 40-те години на ХХ-ти век. Става дума за непоколебимата реабилитация на богомилското движение не само по отношение на българската, но и на историята на човечеството, която се осъществява от такива имена в българската научна и културна традиция като Георги Икономов, Христо Досев, проф. Йордан Иванов, Христо Въргов, Янко Сакъзов, проф. Флорински, проф. Иван Шишманов, Иван Клинчаров, д-р Михаил Геновски, Стоян Ватралски, Стилиян Чилингиров и много други, чиито становища обобщава Боян Боев, един от най-добрите приятели и ревностни последователи на Петър Дънов: „Значи богомилското движение не е откъснато явление в българската история, а е свързано с великия възходящ път на целокупното човечество. Като се сравни по значение с всички ония културни вълни в миналото, които са създавали цели епохи, то правилно ще бъде преценено и ще завземе подобаващо място в българската история и в общочовешката култура“ (Боев, 1937/1992, с. 51).

Не по-малко категоричен е и Георги Константинов, който в уникална статия, озаглавена „Световното значение на нашия език и на нашата литература“, публикувана във „Вестник на вестниците“ през 1937 г. в Деня на Българската писменост 24 май, пише буквално: „Богомилството и Възраждането са две важни точки в историята на българската култура. Ако ги сравним, ще видим между тях нещо общо: и двете са важни прояви на народния гений, на народните творчески сили. Обаче между тях има и разлика: богомилството се характеризира със своя универсализъм. То е движение космополитно, всемирно, общочовешко“ (Константинов, 1937). И със сигурност това е така, защото и богомилската доктрина, и учението на Петър Дънов като нейно естествено продължение, съвсем очевидно, разбира се за посветените, се отнасят към глобалността като начин на съществуване на Човешкото изобщо, защото концептуализират тъкмо фундаменталните екзистенциални преживявания като смъртта, смисъла на живота, свободата, любовта, смирението, състраданието и т.н. – към този момент и във връзка с нашите разговори с моята духовна приятелка проф. Анна Недялкова ще се спра в края на текста.

Изхождайки от основните предпоставки на доктрината и факта, че богомилите са умеели да организират оня хармоничен обществен живот, върху основата на който са лежали самоотричането, жертвата, братството, любовта и свободата, тоест този наш български прочит на автентичното християнство (Георгиев, 2018, с. 441), Боян Боев прави сравнение между този богомилски прочит и фундаменталните основания на движението на Петър Дънов и съвсем закономерно заключава: „Самият факт, че това движение (на Учителя Дънов – бел. моя – Л.Г.) се появява в същия народ, в който по-рано се появи богомилството, говори, че тук работят разумни сили и с един план, който продължава неотклонно и системно своята дейност през векове и хилядолетия“ (Боев, 1937/1992, с. 88).

Ако Боян Боев ви звучи твърде мистично, то мога да ви предложа и по-мекия вариант на Димитър Попхристов за връзката между богомилството и учението на Петър Дънов: „Каква е връзката му с богомилството? Съвсем директна – Учението на Петър Дънов е новото богомилство. Самият той казва: „Ако някой иска да изучава живота на богомилите, той трябва да види нашия живот“. Вероятно е имал предвид да види живота в „Изгрев“ в София. Там е бил мистичният духовен център на Бялото братство“ (Попхристов, 2015, с. 280 – 281).

Съвсем вярно е, че между богомилството и концепцията на Петър Дънов съществува важна историческа приемственост, особено като се има предвид фактът, че и двете са специфичен тъкмо български прочит на автентичното християнство, макар и отдалечени около хиляда години във времето. Заедно с това обаче, не по-малко вярно е, че концепцията на Учителя, който все пак е и образован университетски човек, носи със себе си като предпоставка фундаментално философско основание, на което и до днес дори и неговите последователи не обръщат внимание, предпочитайки нейното езотерично или мистично звучене. Колкото и парадоксално да звучи, при Дънов е налице един друг тип философска рационалност, която прозира в преклонението му към едни от най-светлите умове тъкмо в тази западна цивилизация: „Шекспир, Гьоте, Кант са складирали в своите книги огромни познания и мъдрост – това е тяхната слава. Те са живи банки, които оставят богатството си за общо ползване“ (Кръстева, 2004, с. 27).

Изумително е, че за Петър Дънов критическата философия на Имануел Кант не е толкова абстрактен обект на възхищение, колкото и най-вече епистемологическа база за неговата собствена философска интерпретация на Бога: „Бог не е една същина (същност – бел. моя – Л.Г.), която може да се докаже. Той е извън нашето съзнание (познание – бел. моя – Л.Г.) и затова не може да се докаже“ (Кръстева, 2004, с. 12). С други думи, що се отнася до познанието за Бога, Петър Дънов просто „превежда“ фундаменталния познавателен принцип на критическата философия на Имануел Кант, съгласно който: „Същността на нещото, което изследваме, е само чисто разсъдъчно понятие, дадено на разума a priori и поради това тя е непознаваема за ограничените схеми на опита; на свой ред, познаваеми са безкрайната поредица от проявления на тази същност в опита a posteriori“ (Кант, 1967).

Иначе казано, „еретизмът“ на Петър Дънов, съгласно Църквата, се свежда до това, че за него Бог не е същност, а е безкрайна поредица от проявления, които можем да открием навсякъде: „Вие гледате на Бога, категоричен е Учителят, като на външна необходимост, като същество, което наказва и преследва, поради което се страхувате от него, вместо да го обичате. За вас Бог е в бурята, земетресенията, страданията. Търсите Го само отвън, а не вътре в себе си. Докато гледате така на Бога, всякога ще останете далече от Него. Приемете Го първо в себе си, в своята душа, в своето сърце, в своя ум, като израз на велики мисли и чувства, като подтик към добри и възвишени дела. Оттам погледнете небето, звездите, спрете се пред изворите, пред цветята, вижте планините и долините, оставете да ви лъхне тихият ветрец – навсякъде е Бог, вън и вътре в нас. Всичко е изпълнено с Божието присъствие!“ (Кръстева, 2004, с. 13).

Оказва се, че Иисус Христос на Петър Дънов е носител на същата всепроявляваща се роля на атман – Брахман, изведена още в древните свещени индийски книги упанишадите, тоест политеистичният Бог на Учителя е навсякъде, категоричен е той: „От атома до слънцето – всичко е Бог. Във всяко нещо е скрит Бог, във всичко има условия за напредък и подобрение“ (Кръстева, 2004, с. 9).

Другото много важно различие с християнството на Църквата, било тя православна, католическа или протестантска, се свежда до факта, че чрез директното общуване с Бога, в което няма място за посредниците от храма, Петър Дънов няма никакви притеснения да смята Бога за пантеистичен, каквито притеснения впрочем не е имал и самият Иисус. Ето защо Учителят е категоричен: „Христос дойде да освободи човека от робството на смъртта. Но хората не го разбраха и създадоха религии и църкви в Негово име. Христос нямаше за цел да създава църкви, а искаше да научи хората как да градят, като дадат ход на безсмъртното в себе си!“ (Кръстева, 2004, с. 47).

Какво ни казва с това Учителят Дънов? Ами, просто е: личното общуване с Бога, както впрочем настояваха и богомилите, въобще няма нужда от посредници, т.е. от служителите на институцията Църква, независимо дали тя е православна, католическа или протестантска, което впрочем е иманентният изказ на автентичното, повтарям, автентичното християнство и на богомилската доктрина, и на учението на Петър Дънов. С други думи, ще ме прощавате, че ще го повторя и тук за кой ли път – Църквата на подмененото християнство е преди всичко идеологически инструмент, чрез който се регламентира само и единствено властта, политическата власт, било съгласно православния принцип на цезаро-папизма, т.е. върховенството на светската власт, било чрез католическия принцип на папо-цезаризма, т.е. властовата функция на Римокатолическата църква спрямо всички земни дела. И в единия, и в другия случай обаче, на „обикновените“ хора е отказана перспективата да общуват пряко с Бога, дори и върху основата на взаимната любов, добротата и смирението, които в същото време са фундаментът на автентичната Христова концепция, т.е. оказва се, че тъкмо църквите на подмененото християнство са... антихристиянски секти, а не по-ранната богомилска доктрина или по-късната концепция на Учителя Петър Дънов. Стряскащо, нали?!... Но пък вярно!...

Още през 1899 г., когато е на 35 години, Петър Дънов ще напише в тефтера си: „Любовта е сила непобедима!... А да знаеш, че Любовта е от Бога дадена и всякой, който има Любов, има и Бога, защото Бог е Любов!“ (Бошнакова, 2010, с. 73-81). Е, ако това е фундаменталното проявление на божественото във всеки един от нас, то има ли място за посредници – не, очевидно, защото, категоричен е Учителят: „Божествената свещ не е като попските, тя е свещ без пушек и гори без да изгаря!“ (Кръстева, 2004, с. 11). В крайна сметка, смята Петър Дънов: „Цялото небе не може да побере Господа, а хората мислят, че Той може да е в някаква църква и там отиват да го търсят. Бог говори не в църква, а в човешките сърца и души!“ (Кръстева, 2004, с. 13).

Изглежда съвсем естествено, подобно на средновековните анатеми против богомилите, че на 7 юли 1922 г. архиерейски събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от нея, а учението му – за секта, за ерес. Главното обвинение срещу него е, че се идентифицира с Христос, въпреки твърденията на Учителя: „Не търсете Христа на физическото поле; не го търсете и в един човек, защото Той е в много хора!“... Защото, смята Петър Дънов, „Никоя религия не може да ви спаси, ако нямате любов. Религиите са външната страна на живота!“ (Кръстева, 2004, с. 30). Всъщност, що се отнася до църквата, Учителят е категоричен: „Целуването на икони, палене на свещи, кадене на тамян, принасяне на жертви – всичко това е отдалечаване от истината. И сто вола да принесеш в жертва, няма да се приближиш към Бога!“ (Кръстева, 2004, с. 28). В крайна сметка, категоричен е Петър Дънов: „Има нещо по-свещено от иконите и библията. Това е Христос, който е говорил Словото!“ (Кръстева, 2004, с. 44).

Иначе казано, любовта, добротата, смирението, състраданието, а не изкупуването на въобразения изначален грях на Църквата, са пътищата към Бога, чрез които всеки човек може да открие Иисус в себе си. Това е и отправната гледна точка на Учителя Петър Дънов към екзистенциалните измерения на неговото учение – слънчевото възпитание или слънчевата педагогика и паневритмията, явяващи се и начини за здравословен психичен и физически живот.

Екзистенциалните измерения на концепцията на Учителя

Спрях се по-обстойно на теоретичните основания на учението на Петър Дънов, доколкото това е възможно в един по необходимост ограничен текст, защото без тях, струва ми се, не е възможно да бъдат разбрани екзистенциалните проявления на концепцията – слънчевото възпитание или слънчевата педагогика и паневритмията. Убеждението, че Бог може да бъде открит в хората предполага и осмислянето на живота именно като път към търсенето на Иисус във всеки човек още от най-ранните му години чрез психично и физическо обучение и възпитание: „Във всяко сърце и във всяка душа трябва да се роди Христос!“ (Дънов, Ямбо, 2023,, част 1, с. 179), категоричен е Учителят, а такъв смисъл на живота води със себе си психично и физическо здраве, но също така смирение и състрадание към болките на другите (Дънов, Халани, 2010).

Вярно е, а и самият Петър Дънов не го крие, че изведените от него фундаментални елементи в структурата на Човешкото заедно с убеждението за прераждането и кармата имат своите препратки към хилядолетните азиатски философско-психологически концепции като индуизма, будизма, конфуцианството, дзен будизма и т.н. (Дънов, Ямбо, 2023, част 2, с. 216 – 225): „Мнозина отричат душата, смята Дънов, защото искат да я видят в някаква материална форма. Душата е онова възвишено начало в човека, което се стреми, което страда, което се радва. Душата това е истинският човек. Умът и сърцето са спътници на душата, които я придружават навсякъде и й помагат. Духът пък е онова велико, мощно начало в човека, което ръководи душата, посочва й правия път в живота. Дух, душа, ум и сърце са четири пособия, без които човек не може да съществува!“ (пак там, с. 216).

Освен това, според Петър Дънов, същността на човека може да се представи чрез четири преплетени триъгълника, на чиито страни се намират „Животът, Чувствата, Сърцето и Душата, заедно с това Знанието, Мислите, Умът и Духът, и до тях Свободата, Действията, Волята и Тялото“ (Стойчев, Стойчева, 2020, с. 11). Много важно е да се има предвид, че „всяко възпитателно въздействие преминава през или е насочено към поне една, а по-често и към повече от тези страни“. (пак там, с. 10).

Изхождайки от убеждението, че „във всички времена и народи Слънцето е било символ на доброто, справедливото, възвишеното и силното“ (пак там, с. 9), Учителят Петър Дънов е категоричен: „Във всеки от нас съществува една слънчева искра, около която изграждаме целия си живот. За нас тя е онова най-висше и красиво, което е заложено в душата на човека. Носи със себе си лъч от светлината на звездите, късче простор от всемира, капка от чистотата на планинския извор. Тя е, която ни вдъхновява, която кара очите ни да греят, която ни подтиква да се грижим за малките, слабите и наранените, да отстояваме принципи, да творим, да мечтаем и да се борим; тя е, която ни води в пътя на доброто.“ (пак там). В крайна сметка: „Задачата на възпитанието е да събуди доброто, което е вложено в човека, и на него да се разчита... По естество човек е добър.“ (пак там).

Забележително е, че за решаването на тази задача, освен всичко друго, основен акцент в концепцията на Петър Дънов е възпитанието и обучението чрез музика и физически упражнения – паневритмията (Стойчев, Стойчева, 2020; Ранев, 2017, и др.), които всъщност не приключват на определена възраст, а са възпитание и обучение през целия живот: „Паневритмията, категоричен е Петър Дънов, обновява и подмладява човека. Тя лекува не само болестите, но и всички телесни и душевни неразположения. При нея целият човешки организъм трепти музикално. А в музикалния свят няма болести и смущения. Ето защо чрез тези упражнения човек излиза от света на смущенията, разочарованията, недоволството, тревогите и безпокойствата и влиза в един свят на хармония. Този, който играе една година тези упражнения съзнателно, ще бъде здрав, ще се освободи от много болести или ще ги предотврати чрез повдигане на жизненото ниво на организма.“ (Ранев, 2017).

Много важно е, що се отнася до споменатата връзка на слънчевото възпитание или педагогика и паневритмията с азиатските философско-психологически концепции, че Петър Дънов подчертава фундаменталното значение на съзнателността в процеса, независимо от възрастта на човека. Интересно е, че едва напоследък някои американски и западни психолози откриха термина mindfulness, понятие, което няма точен превод на български език, но е близо тъкмо до онази осъзнатост, за която говори още Петър Дънов, а в дзен будизма, например, Дайсецу Судзуки го описва с един нагледен пример: „Когато пиете чай трябва да осъзнавате, че просто пиете чай!“ (Судзуки, 2014). С други думи, що се отнася до учението на Петър Дънов, осъзнатостта се представя като фундаментален психичен механизъм и екзистенциален ориентир в самото живеене на живота, независимо на каква възраст човек възприема и се потапя в здравословните принципи на концепцията.

Според Александър Ранев, доцент в СУ „Св. Климент Охридски“, един от пионерите в стремежа към академичната реабилитация на учението на Петър Дънов, що се отнася до детската възраст, отдавайки „водещо значение на развиването на добродетелите, творческия потенциал и цялостното (физическо, душевно и духовно) развитие на детето, Слънчевата педагогика се оформя като педагогическа система със силен фокус върху възпитанието. Този фокус определя главната насока в нейното теоретико-приложно съдържание с акцент върху нравственото, естетическо, здравно, екологично, трудово, физическо и интелектуално възпитание. Това я откроява от възпитателни системи, съсредоточени главно върху качественото преподаване и академичната подготвеност на учениците.“ (Ранев, 2017, с. 159).

Заедно с това, смята Александър Ранев, в „Слънчевата педагогика, освен формалното образование, можем да открием измерения и на неформалното. Така например, запознаването с различни занаяти, усвояването на певчески, танцувални, музикални умения, знанията и уменията в областта на земеделието, както и изучаването на Паневритмията можем да припознаем в полето на неформалното образование. Това придава на Слънчевата педагогика широчина на теоретико-приложните измерения, обхващайки различни образователни полета, надхвърлящи рамките на формалното образование.“ (пак там).

Очевидно вън от съмнение е фактът, с който започнах и уводните думи на този доклад, че учението на Петър Дънов е оригинално българска философско-психологическа и възпитателно-педагогическа концепция, с която ние, българите, не само трябва да се гордеем като Трети български фундаментален принос в духовната съкровищница на света, но и да се опитаме да преосмислим нейното всестранно значение в условията на една цивилизация като западната, която драматично разрушава собствените си основания. С други думи, психологическите перспективи за преодоляване на собствено българската екзистенциална криза на идентичността несъмнено са свързани с толкова необходимото преоткриване на нашите български цивилизационни основания, а концепцията на Петър Дънов със сигурност е важна част от този процес. И още нещо – възприемайки типично западния модел на образование на всички нива, нашите поколения се обучават единствено в усвояване на знания, които ще им бъдат полезни с оглед бъдеща професионална реализация и по протестантски разбирания „успех“, но пък ще се оказват абсолютно неподготвени да възприемат предизвикателствата на самия живот, екзистенциалните кризи и страдания. В книгата си „Критическата психология на екзистенциалните преживявания“, която завърших по време на пандемията през 2020 г., се опитах да изведа тъкмо необходимостта от формулиране на една възможна екзистенциална психология и екзистенциална психотерапия, чрез която децата и юношите, а защо не и възрастните хора, да бъдат обучавани и възпитавани да посрещат фундаменталните екзистенциални проблеми като смъртта, осмислянето на живота, суицидните помисли, свободата и несвободата, любовта, смирението, състраданието и т.н. Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа сега, че философско-психологическата и възпитателно-педагогическата концепция на Учителя Петър Дънов се явява една достатъчно солидна основа, върху която днешните и утрешните български психолози, философи, педагози и въобще представители на хуманитарното и социално познание могат да надграждат с оглед празнината в нашето „класическо“ образование, а именно подготовката за истинския живот с неговите болки, безпокойства и страдания, за живеенето на живота, който да не се превръща в безсмислена трагедия.

Няколко заключителни думи

Бих искал да завърша този доклад със заявката, която дадох в уводните думи, отнасяща се до творческите ни разговори с проф. Анна Недялкова и нейния авторски преход от глобализъм към глобалност, а учението на Петър Дънов е прекрасен повод за това. Разбира се, че адмирирам идеята за глобалността като по-адекватен подход към Човешкото, за разлика от идеологически натоварения глобализъм. Онова, което Петър Дънов, а и екзистенциалната психология ни дават относно глобалността като фундаментален начин на съществуване на Човешкото се свежда до факта, че в неговата основа в историята, съвременността и в бъдещето стоят именно основните екзистенциални проблеми, които хората се опитват „да решават“ в зависимост от своите собствени религиозни, културни и цивилизационни перспективи.

Иначе казано, екзистенциалните преживявания на смъртта, смисъла на живота, суицидните помисли, свободата и несвободата, любовта, страданието и т.н. са иманентни и глобални характеристики на Човешкото още от зората на човешката история, пронизват тази история и до днес, а със сигурност ще са фундаментални измерения в човешкия живот дотогава, докогато той изобщо съществува. Заедно с това, в Критическата психология формулирах, от една страна, наистина универсалното или глобално, а от друга страна, културно или религиозно специфичното в психичното преживяване на основополагащите в човешкия живот като цяло екзистенциални проблеми, а именно: ако универсалното или глобално психично преживяване на смъртта е страхът или метафизичното безпокойство от смъртта, то съответните културни или религиозни екзистенциални представи целят минимизирането на този страх, за да става поносим самия живот; ако универсалното или глобално психично преживяване на смисъла предполага необходимостта от осмисляне на живота, за да може той да се живее все пак, то съответните културни или религиозно детерминирани екзистенциални представи носят със себе си тъкмо такива модели, чрез които хората от съответните общности да осмислят живота си, и т.н., и т.н. С други думи, не технологичният, икономическият или финансовият „напредък“ като съдържания на идеологическия конструкт „глобализъм“, а тъкмо екзистенциалните безпокойства и преживявания изразяват глобалността като начин на съществуване на Човешкото, на Човешкото функциониране изобщо, по израза на Клод Леви-Строс (Леви-Строс, 1995), независимо от историческото време и място, в които хората живеят живота си от раждането до смъртта. Още Люсиен Леви-Брюл твърдеше, че ние можем да имаме всякакви критерии, чрез които да твърдим, че дадени човешки общества са по-развити от други – технологичен, икономически, финансов и т.н., но не може да има психологически критерий, на чиято база да твърдим, че едни човешки общества са по-неразвити, а други по-развити, защото и за едните, и за другите са характерни еднакво сложни системи от колективни представи, които регулират човешкото мислене и поведение (Леви-Брюль, 1994), а сред тези представи, разбира се, екзистенциалните представи имат фундаментално значение, както настоява Критическата психология (Георгиев, 2020). Впрочем, цялата тази сложност в регулативните функции на екзистенциалните представи в различните човешки култури и цивилизации в историята и днес, които задават глобалността на Човешкото, по много простичък начин обясняваше Далай Лама: „Всяко живо същество иска да живее и не иска да умре. Всяко живо същество желае да бъде щастливо и не желае да страда!“ (Далай Лама, 2007). И нищо повече или по-малко!...

В заключение, що се отнася до философско-психологическата и възпитателно-педагогическата концепция на Учителя Петър Дънов, която предлага тъкмо екзистенциални ориентири в човешкото съществуване чрез една специфична система за здравословен психичен и физически живот, то ще си позволя да повторя с едно изречение централното място, отправната й точка, която по необходимост е свързана с проблема за смъртта в общочовешките психични преживявания: „Христос дойде да освободи човека от робството на смъртта! Но хората не го разбраха...“. (Кръстева, 2004, с. 47).

Благодаря за вниманието!

Използвана литература:

1. Боев, Б. (1937, 1992). Мисията на богомилството, Изд. „Всемирно бяло братство“, Велико Търново, 1937, 1992;

2. Бошнакова, М. (2010). Личен бележник на Петър Дънов, Изд. „Бяло братство“ и Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, София, 2010;

3. Буковски, Хр. (2016). Страховитото прераждане на богомилите, София, 2016;

4. Георгиев, Л. (2018). Критическата психология на българската история, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2018;

5. Георгиев, Л. (2020). Критическата психология на екзистенциалните преживявания, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2020;

6. Георгиев, Л. (2023). Транс-джендър идеологията и краят на западната психология, Международна конференция ВСУ „Черноризец Храбър“, Варна, 2023;

7. Глогов, А. (2000). Богомилски проповеди, Изд. къща „Глаголица“, Стара Загора, 2000;

8. Далай Лама (2007). Да прозреш себе си, Изд. „Прозорец“, София, 2007;

9. Дънов, П. (2010). Смирението – Пътят към Бога, съст. Авенир Халани, Варна, 2010;

10. Дънов, П. (2023). Живот, прераждане, карма, съст. Раш Ямбо, 2023;

11. Дънов, П. (2023). Рекох..., съст. Раш Ямбо, 2023;

12. Кант, И. (1967). Критика на чистия разум, Изд. на БАН, София, 1967;

13. Константинов, Г. (1937). Световно значение на нашия език и на нашата литература, - В: „Вестник на вестниците“, 24.05.1937, София;

14. Кръстева, Л. (2004). 900 мисли на Учителя, Изд. „Хрикер“, ІІ преработено издание, София, 2004;

15. Леви-Брюль, Л. (1994). Сверхьестественное в первобытном мышление, Москва, 1994;

16. Леви-Строс, К. (1995). Структурална антропология ІІ, София, 1995;

17. Попхристов, Д. (2015). За богомилите „от уста на ухо“, Изд. „ВББ“, София, 2015;

18. Ранев, А. (2017). Слънчева педагогика, Изд. „Изток – Запад“, София, 2017;

19. Стойчев, А., Стойчева, С. (2020). Слънчево възпитание – път към доброто, Изд. „ТриЗвучие“, София, 2020;

20. Чилингиров, С. (1941). Какво е дал българинът на другите народи, София, 1941.