Великите антиконституционалисти

Гладната стачка на 39-те депутати от пролетта и лятото на 1991 г., от която изминаха 30 години, е уникален феномен за източноевропейските преходи. Историята на VII Велико Народно събрание (1990-1991) като цяло бе белязана от непрестанните целенасочени усилия за ерозия на пределно трудно изграждащото се проконституционно мнозинство. Това бе велика битка за България. Битка, която БСП спечели, но не успя да развие.
На 4 април 1991 г. 44 депутати от СДС с блъфьорска декларация поискаха разпускането на парламента. Първата пушка срещу още незавършената конституция гръмна на 16 май. СДС не съумя да изработи конкретни нормативни възражения срещу оформящия се проектотекст. Остро се реагираше на определението на България като "социална" държава и то не влезе в текста, въпреки че е споменато като национална цел в преамбюла, в духа на модерната триада "демократична, социална и правова" държава. Впрочем, дори по турската конституция държавата се дефинира като социална.
У нас уж "умерените сили" започнаха да декламират свръхлибералната теза за "държава без конституционно определение". Широката общественост така и не разбра, че това е срещу нейните базисни интереси.

Българското радикално дясно
 
През 1990-1991 г. букет от отровни идеи с фокус подготвяната нова конституция и дейността на VII ВНС като политическа институция завладяха едно радикално дясно малцинство. Нацията се вслушваше в думите му и се автоинтоксикираше. Антиконституционната отрова се усвояваше добре от социалния ни организъм. Нито тогава, нито през следващите три десетилетия това малцинство не успя да надхвърли една трета от гражданите, но ефективно успяваше да блокира десетки позитивни обществени намерения и законодателни инициативи, като им противопоставяше сатанизиращи конституцията блъфове. Крайната десница си спечели свободата да обработва общественото мнение с всички сили и средства, по всички информационни и образователни канали. В началото под фалшивия флаг за борба с "грандиозната фалшификация на "Избори 90", а след това - за "комунистическата" ("дертлиловска" от Дертлиев - Лилов) конституция. В България избуя радикален антиконституционализъм, който блокира сериозния политически и юридически дебат през следващите десетилетия. В Европа има и по-десни партии, но толкова шантави, както у нас, май няма.
Мистификациите и сатанизацията по време на ВНС течаха по няколко линии: срещу БСП като история и като съвременност, срещу проектите за нова конституция, които не идваха от дясно (десницата изобщо не предложи свой официален проект), и въобще срещу всяко смислено решение, което ВНС предстоеше да вземе. Още през първите седмици от живота на Седмото ВНС мощно избуяха усилията органът на учредителната власт да бъде дискредитиран и в последна сметка да бъде разпуснато събранието, без да изпълни мисията си.
Денят на напускане на парламента е ярка

черно-кафява дата

в националния ни календар. Това бе опит за убийство на прохождащата българска демокрация.
Широката общественост се оказа податлива към инсинуативното представяне на парламентарните развития и конституционния дебат. Една илюстрация - хора без строги политически убеждения, цялата десница и някаква част от интелигентските среди с охота възприеха ироничния жаргон към избраниците: "те, Великите". В България избуя радикално десен антиконституционен популизъм и той не е преодолян и днес.
Проконституционните сили в последна сметка надделяха - Конституцията бе подписана от 313 депутати от общо 400 - забележителен резултат, но в редакционните екипи на медиите съотношението бе друго. Способността за свръхмобилизация на антиконституционна платформа бе изключително силна.
39-те напуснаха ВНС с фалшивия претекст, че мнозинството там не желае да приеме Конституцията, че само се бави ("да печели време"?). Обратно, левите и центристкитe депутати най-много желаеха да се приеме нов основен закон. Дълго след 12 юли 1991 г. 39-те отхвърляха Конституцията, защото била "недемократична и комунистическа". Подло!
Гладната стачка не успя, но отровните последици от нея не бяха преодолени. Конституционният нихилизъм и днес витае. И тогава - преди 30 години, и днес левият парадокс е този: левите сили поддържат обществено по-продуктивни, правилни позиции, но не съумяват да ги отстоят пред обществеността. Левите позиции остават някак на "Позитано" 20, в ДУМА, сега и в БСТВ, но не достигат до двете трети от нацията.
Когато през първото полугодие на 1991 г. VII ВНС изработи новата демократична Конституция и когато на 12 юли 1991 г. я прие, тя бе съставена и оценена съобразно най-добрите образци на европейския конституционализъм, на европейските парламентарни републики. Като текст и като нормативен субстрат тя е съзвучна с основните демократични конституционни принципи и постижения на съвременния свят, хармонира и възпроизвежда основните международноправни актове за правата на човека. Но се оказа, че това съвсем не е решаващо при изграждането на обществената преценка за нея. Общественото неразбиране и бруталният негативизъм спрямо Конституцията по правило вземаха връх във всички публични (т.е. медийни) дискусии.
Най-важната особеност при приемането и утвърждаването на Конституцията от 1991 г. е, че тя бе подписана и приета, без да бъде спечелено обществото, без да се състои дебатът за новите идеи в нея, за нейния демократизъм и пропазарност, и в този смисъл - за нейния "несоциализъм", ако го разбираме като оттласкване от додесетоноемврийския модел.
От Националната кръгла маса през целия процес на изработване на Конституцията личи

идеята за съгласието

Консенсуалната политическа философия е нещо изключително важно в съвременното демократично политическо устройство. Консенсуализмът не е абстрактен моралистичен призив за разбирателство. Той е практически принцип. И днес неговото първо проявление е общото признаване на Конституцията. Тя е базата на консенсуса, основата на политическото и институционалното разбирателство. Но преди да се договаря политиката, следва да се признае равнопоставеността на преговарящите, а от там - да се договарят формата и процедурата, по които ще се осъществява политиката. Съгласието е желано по същество, но то невинаги е възможно и необходимо. Нормалното е политическите сили и дейци да преценяват нещата различно. Те спорят и се конкурират кое е най-доброто - съобразно ценностите и опита си. Винаги обаче е желано и постижимо съгласие по формата, по процедурата, по равното право на участие в политическия дебат и в управлението.
В България през тези 30 години формации и дейци на десницата оспорваха по принцип

правото на Левицата да участва в дебата

да предлага политики, да управлява. Това е най-важната причина за националните провали в прехода.
Конституцията бе оценявана и в началото, и по-късно "като цяло", като документ за институционалност, съставен от едни политически сили - подписалите я. Следователно, тя бе приета за политически проект с подозрението, че е създаден текст, влизащ в разрез с интересите на останалите политически тенденции. Новите идеи, които влязоха в нея, дадоха на българския народ многобройни възможности за демократични действия, които хората в други западни общества са получили след десетилетни тежки дебати и остри социалнополитически борби. И там те са се научили да ги ценят и пазят, докато у нас много хора ги възприеха някак като "спуснати отгоре", "даром", създали се сякаш от само себе си. Новите държавноправни идеи се създават в хода на дебатите, при оспорване и неизбежни сблъсъци. Радикалната десница в България изгради режим на нетърпимост към всички леви и патриотични позиции, ако не ги е завладяла преди това институционално.
Използването на новостта в идеите като кохерентно обяснение дали те ще се наложат или не дава отговор на въпроса как самите нови идеи са се създали (от само себе си) и защо старите идеи се оказват неспособни. Това е част от причините за днешната драма на конституционализма в България, а и на самата България. Политическият успех - приемането на Конституцията, не бе развит в граждански успех. Отровният антиконституционализъм не се е родил с гладната стачка, но тя му придаде неподозирана мощ. Създаването на сегашната българска Конституция е практически урок за нашето общество как фактически функционира демокрацията. Не като контрапункт, а за да доочертая съвременните реалности, ще цитирам изявление на уважавания Хенри Кисинджър, велик дипломат-реалист. Преди години той дава напътствия: "Незаконните неща ще ги правим веднага, за противоконституционните ще ни трябва малко повече време."
Антиконституционализмът е

социален порок

поне толкова опасен, колкото и криминалната престъпност. Общественият интерес и обществената преценка за редица антиконституционни действия обаче са много по-снизходителни, отколкото към тривиалните закононарушения. Това е парадокс, който следва да бъде осмислен. Хората имат сетивност за безобразията, които комшията или кметът правят, но по правило им е трудно да схванат неконституционността като свръх погазване на правовия ред. Нещо повече - неконституционните действия нерядко се оправдават публично със съмнителни съображения за (противоправна) "целесъобразност".
Гладната стачка от 1991 г. се провали, но тя увреди целия преход. Тя утвърди дух на правен нихилизъм, който, съчетан с медийната свръхдоминация на радикалната десница, придоби устойчивост и не срещаше дължимата обществена и правна съпротива. А кой ни бе излъгал, че конституционализмът и демокрацията ще се постигнат без борба?