/Поглед.инфо/ Получавам писмо по електронната поща с въпрос на колега офицер защо запасното воинство мълчи, освен онзи протест на генерали и адмирали срещу това, че президентът е наречен „прост летец“. Това не е толкова лесно да се обясни. Ето един възможен отговор.
Българското офицерство не е отскоро такова. То живее с потиснато самочувствие, достойнство и чест от много десетилетия. Струва ми се, че това му е сторила първоначално една клика от неучени и некомпетентни генерали, а някои и некадърни. После други продължават „традицията“.
В нашата най-нова военна история (специално през соцпериода и годините след него – когато хиляди като мен момчета от народа се реализирахме в офицерската професия) има най-малко три ярки примера на достойни генерали, заменени – кой почти веднага, кой не толкова бързо, с хора, за много от които няма да е пресилено, ако се каже, че са случайници в генералски униформи.
Генерал-полковник Захари Захариев. Завършил българското авиационно училище в Божурище, служил като летец. Уволнен по политически причини, емигрирал в СССР. Кавалер на Златната звезда „Герой на Съветския съюз“ с документ, който утвърждава, че е първият чуждестранен гражданин награден с най-високото съветско бойно отличие за прявена храброст във въздушни боеве в небето над Испания. През Великата отечествена война ръководи авиационните учебни заведения на СССР, в които се подготвят хиляди бойни и транспортни летци, от тях 27 стават герои на Съветския съюз, а стотици други са наградени с различни бойни отличия. Назначен за командващ на Военновъздушните сили на БНА. Изпратен на дипломатическа работа в СССР. Награден със Златна звезда „Герой на Народна република България“.
Генерал-полковник Иван Кинов. Кавалер на съветския орден „Кутузов“ за заслугите му при отбраната на Москва и в операциите на Трети Украински фронт. Професор, човек с най-високи компетенции на учен и военен експерт, преподавател във Военната академия „Фрунзе“ по история на военното изкуство. Назначен за началник на Генералния щаб на БНА. Скоро след това пратен закратко шеф на Военната академия „Г.С.Раковски“ и уволнен.
Генерал-лейтенант Иван Винаров. Полковник в Съветската армия. Стратегически военен разузнавач преди и по време на Великата отечествена война, изпълнявал специални и рисковани задачи в държави почти из целия свят. Владеещ няколко чужди езика. Преподавател във Военната академия „Фрунзе“ по теория и организация на военното разузнаване. Служил в Черна Гора като резидент и ръководител на нелегалната партизанска армия. През годините на социализма за кратко време командващ на Трудова повинност (Строителни войски). Построил Парк „Кайлъка“ край Плевен. Низвергнат, преследван, съден. Накря, като за „компенсация“, награден със Златната звезда „Герой на социалистическия труд“.
Тримата български генерали са попили в себе си чувството за чест и достойнство на българския, руския и съветския офицерски и генералски елит, отличават се с високо самочувствие, изразяват смело своето експертно мнение на военни лидери. Те са настоявали българските „царски офицери“ да бъдат съхранени защото притежават нужната квалификация, чест, достойнство, закваска и възпитание на воини във вярност и преданост на националните традиции на българската войска и затова могат да бъдат полезни на идващите след тях.
Тези и много други елитни български генерали – комунистически и царски, са заменени от предимно недоучили хора. Които не са притежавали и най-важното качество за всеки офицер – тактическо военно образование и възпитание и командирски опит... Но поради партизанските им заслуги са поставяни направо на високи оперативни и стратегически постове. Млади и зелени им се поверяват дивизии, армии, оглавяват даже Генералния щаб, без да познават тактическата военна служба и без да са се доказали в най-ниските войскови звена, където се кове бойната подготовка на армията и се проявява мъжеството, националното достойнство, майсторството и подагогическият талант на офицерите. Двама са бивали даже и командващи на Военновъздушните сили, без може би да са виждали как изглежда кабината на изтребителя отвътре. Разбира се, някои са пратени на съкратени курсове във военни училища, колкото да хванат малко нещо от спецификата на офицерската професия. Всички завършват съветски военни академии. Обкичени са с генералски звезди. Но повечето от тях така и не формират у себе си истински офицерски качества, дълбоко в себе си запазват своето войнишко и близко до войнишкото – подофицерското мислене и манталитет.
Под тяхното управление се реализират две-три поколения масови офицери: назначавани на служба като младши лейтенанти и лейтенанти на 22-24 години със заповед на министър Джуров, многократно преназначавани, повишавани и понижавани пак от него, уволнявани като майори, подполковници и полковници на 45-50 години все с неговия вездесъщ министерски подпис.
Висшите генерали през този период се отделят като една кохорта на отбран елит – в специални жилища и жилищни блокове, настанявани на обособени места във военните почивни станции и санаториуми, обитават персонални палатки с луксозни екстри в „генералския град“ по време на полеви учения, обядват всеки сам в кабинета си, черпят се в „генералските кошарки“ във военните столове и ресторанти. Учебната дейност в армията всяка година се организира така, че да не се засегне времето за „Дружинката“ – годишния двуседмичен туристически поход на отбрана група генерали близки до министъра. Несменяеми в продължение на десетилетия, те не само се проявяват като феодали в поверените им поделения, но и служат за пример на своите адютанти и непосредствени подчинени. Те пък наблюдават началниците си и търпеливо чакат своя сгоден момент да заживеят като тях и вместо тях, усвоявайки техния манталитет и предавайки го надолу по вертикала сред останалия офицерски състав.
Висшият генералски елит, сепарирал се зад „яки бетонни стени“ от останалата офицерска маса, прави така, че в жилищните блокове за военнослужещи навсякъде из страната да живеят врата до врата командир на полк и сержант от полка, боен офицер и старшина на вещеви склад, щабен шеф и генералски шофьор.
Това повдига самочувствието на сержантския състав: тези офицери, дето всеки ден виждаме как ходят по пижами, напиват се като прасета и жените им ги хокат, с какво са повече от нас, те нямат къщи и даже чинии като нас, защото ние си служим по родните места (казарма се мести, старшина се не мести!), а тях ги мяткат от град на град и от село на село. Вследствие на решението за това битово омешване, старшините не се издигат до манталитета на офицерите, ако е търсен такъв ефект за подчертаване и засилване на народния характер на една бездруго народна армия. Народна, защото армията не само служи на своя народ, но и масовите офицери са от неговите низини понеже партийният и държавният елит не си праща децата да учат и служат офицери във войската и даже ги изклинчва от задължителна военна служба, войниците са от народа, сержантите са рекрутирани из местните среди. Ефектът е точно обратен: масовите офицери, които във военните училища са приучвани и надъхвани да служат честно и да бъдат над ежедневните битови потребности, полагали са изпити и зачоти по обща и военна етика, педагогика и психология, философска естетика и естетика на поведението, много бързо възприемат сержантския битов потребителски манталитет, неприкрито проявяван и от висшите генерали. Особено по време на генералски посещения, проверки и инспекции: багажник до багажника, майно ле, капак до капака... Народната армия става истински „народна“: артелчик продава с „отстъпка“ колбаси собствено производство на офицери, семействата им заедно пекат чушки и разпускат с домашно сержантско вино и ракия в беседки под блоковете и прегърнати пеят дружно „Заспали чувства в мен недей събужда!...“.
Всичко това, а и много други нелицеприятни социални и битови практики и явления спомагат за деформирането на облика и за потискане на самочувствието на масовите офицери или, по-меко казано, за формиране у тях на вредни черти за офицера, който би следвало да чувства потребност да се реализира безрезервно като командир, педагог, управленец и организатор. За което да получава подкрепа и развитие в службата. Вместо това – той се стреми да се уреди топло и уютно, за което, ако не се е родил син или племенник на генералско величие и не се е уредил за генералски кумец, трябва да прави така, че да се хареса на показалеца: ето го „нашето момче“, да се грижим за него днес, та утре, като стане началник на нашите сегашни подчинени, да ни е благодарен и да не ни забравя.
И много офицери, вместо да се стремят да се реализират като професионалисти, се научават да се нагаждат към суровата реалност: гледай да се докараш пред началника, знай какво иска за себе си и го направи както му харесва, даже преди да е продумал и дори преди да е помислил да ти каже нещо по този въпрос, той непременно ще те забележи, ще ти даде синекурна длъжност, ще те издига „ускорено“!
Така неприятният манталитет на висши военни елити се наслагва през годините върху българското офицерство и го владее и до днес.
В условията на „демократичния преход“ новоизлюпени „сини“ генерали продължават по пътя на своите „червени“ покровители, които, току-що оттеглили се, наблюдават мълчаливо драмата на армията. Във всеки случай, с незначителни изключения, те не се произнасят спрямо простотиите на политиците „демократи“ докато правят „риформи“ в армията, и не укоряват поведението на отгледаните от тях самите свои хора. Офицерска чест, достойнство, национални идеали са нещо като непознати думи за „нашите момчета“, повечето от които са се ориентирали „правилно“ и изпълняват прилежно приумиците на новите си господари.
Ето защо мисля, че не политиците са толкова виновни за разгрома на армията през последните тридесетина години, а по-скоро ние – офицерите, и преди всичко голяма част от генералите.
Низвергването, злепоставянето и медийното обругаване на армейски генерал Любен Петров, единствения висш офицер, който прави дори и невъзможното за да реформира адекватно и съхрани армията като национална светиня и военна сила, да предпази българските офицери от произвола на напористи политици в началото на бурния „преход“, е правилно разбрано като послание от подчинените му генерали, някои от които са го и предавали, а други са се оглеждали мълчаливо, страхливо и гузно.
Един такъв, полковник на висока позиция в МО, застава с плач пред ръководството на Генералния щаб с униформа, от която висят на конци полковнишките пагони, недоизскубнати от министъра на отбраната, известен повече като Казака. Той бил решил да разжалва полковника показно пред очите на много офицери и цивилни граждани. По униформата личат петна от кръв от пръстите на министъра, пострадали от яките конци при неуспешния опит да скъса пагоните на офицера. Полковникът хлипа и търси закрила. При идеята да напише рапорт в знак на възмущение и нежелание да понесе унижението на офицерското му достойство, той подскача като ужилен: „Ами ако бъда уволнен!“. Лично аз още чувствам как започвам да губя дъх при тази жалка картина. Той не подава рапорт. Министърът не бива порицан от правителството, парламента и държавния глава като върховен главнокомандващ. Военната прокуратура не реагира на престъпния акт срещу достойнството и честта на български офицер. А и полковникът с недоскъсаните пагони оцелява на служба. Срамна гледка. И този офицер, и много други като него продължват така, предавайки на идвашите след тях „правилното“ поведение – да се надяват да не бъдат „посечени“ днес или утре, служейки послушно ден подир ден с надежда да оцелеят на заплата...
Стига се дотам, че най-висшият от генералите – началникът на Генералния щаб на Българската армия, да запази мълчание когато се обсъжда и гласува законовата норма Генералният щаб да бъде закрит и заменен с Щаб на отбраната и приема да бъде назначен на новата длъжност „началник на отбраната“ (Виж ДВ№41/02.06.2009 г., Указ на Президента на Република България №139/27.05.2009 г. за назначаване на генерал […] на длъжността „началник на отбраната“ считано от 12 май 2009 г. до 29 май 2009 г. и Указ на Президента на Република България №149/30.05.2009 г. за назначаване на генерал […] на длъжността „началник на отбраната“ считано от 30 май 2009 г. до 29 юни 2009 г. - средните скоби с многоточията са мои, Х.К.). Тоест решава да не покаже ясно и категорично, че желае историята да го запомни като последния началник на българския Генерален щаб, защото избира да продължава да служи. Както проличава, само 49 дни – кратко, но достатъчно, за да се замисли човек. Сега е шеф на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва (Боже, какво име – рудимент от соцпериода, носи тази патриотична военна организация?!)
Един-единствен случай се оказва малко по-късно като знак, че „е време армията да се намеси“, както предлагат много журналисти до оня момент. Да се намеси, в смисъл не да прави преврат, а да напомни за себе си с чувство за национално единство, достойнство и офицерска чест. Благоприятният повод е, че през 2016 г. на боен генерал му е предложено да се кандидатира за президент на Република България и той приема предизвикателството.
Шефът на отбраната, който до оня момент е началник на новоизбрания президент, подава оставка два дни преди инаугурацията. След няколко месеца става депутат... Един вече бивш към оня момент началник на Генералния щаб и години наред изявявал се и като политик, който докато бил на служба също е бил началник на бъдещия президент, вместо да подкрепи генерала кандидат за президент или да запази мълчание, заявява, че го познавал като друг човек, тоест, променил се бил. Не казва как се е променил, но то се подразбира. Можем само да гадаем защо е постъпил така. Разни сдружения на офицери в оставка – много на брой, между тях и „атлантически“, като че ли военните не са патриоти, а интернационалисти, се заемат да ръфат генерала, позволил си да пожелае и станал президент. Други остават индиферентни. Дали някой може да изброи с приблизителна точност колко на брой са сдруженията на офицери в оставка. Бащината дружина е една, но мераклии да я водят, колкото щеш. Тук пасват мислите на американския лингвист, социолог и психолог Ноам Чомски, за когото казват, че е най-цитираният автор след Библията, който смята, че раздробяването на човешкото общество на атоми цели то да се управлява по-лесно и да кротува. Личи, че „атомната терапия“ се прилага успешно и върху българските офицери в оставка. За жалост!...
И така генералът президент се озовава сам. Без подкрепа на родното генералско воинство в оставка и при мълчаливата грижа у кадровите офицери за служба и кариерен растеж, които нямат право да изразяват становища извън конкретните им служебни компетенции. Струва ми се, че патриотичният шанс е изпуснат с грешното поведение на генералите в оставка по повод избирането на генерала за президент, и друг подобен час едва ли може да се появи.
Ето това е в общи линии положението и донякъде отговор на въпроса, който един честен офицер си задава: защо българското запасно воинство мълчи. Генерал Шивиков и подполковник Марков ги моля да не се засягат, те са едно красиво изключение – да са живи и здрави!
Затова, а може би и поради някои други не толкова съществени причини български офицери в оставка проплакват с декларации срещу обидни и даже грозни изявления на български политици спрямо български офицери. Вместо да заемат националноотговорен тон, те каканижат.
Преди много години цар Борис Трети, когато предстояло да вземе съдбовно решение относно националните интереси, питал: „А какво смятат от Военния съюз?“.
Днес никой представител на върховната държавна власт (била тя законодателна, изпълнителна или съдебна) не задава подобен въпрос. Защото субект, към който да се отнася питането, на практика не съществува.
Армията на всяка държава не са оръдията, ракетите, корабите и самолетите.
Тя е преди всичко самочувствието, духът и патриотизмът на офицерите – били те действащи или в оставка. Това вече почти отсъства. А и не се вижда възможност да се появи със съответната мощ, като личи какво представляват и с какво се занимават многобройните сдружения и асоциации на офицери в оставка.
Последния засега пирон в ковчега те забиват с инициираната отскоро дискусия дали да се запазва или не офицерското звание на човека след като бива изваден от графата „офицер от запаса“ по законите на биологията. Тоест дали до един момент той да е можел да се нарича полковник, а оттам насетне вече да му е отнето това право. Все едно да се дискутира дали професорът престава да е професор щом вече не изнася университетски лекции, лекарят да не се нарича доктор след като преустанови практиката си, към маестрото да не се обръщат така защото е прекратил активната си дейност като художник, скулптор, музикант. И пр., и пр. Военното звание се дава на човека завинаги. Той го притежава не само докато е жив, но и докато съществува споменът за него. Това, че е изваден от списъчния състав на действащата или мобилизационната армия, не означава, че е престанал да носи с право своето легитимно и заслужено звание лейтенант или генерал-лейтенант. Нещо повече – нужен е закон или допълнение към военния закон, според който офицерите в оставка да могат да носят с достойнство униформите и наградите си, когато сметнат за нужно, а на национални празници това да се смята като тяхна важна привилегия и обществото да се научи да приема тази реалност с разбиране и гордост.
Докато сдруженията на запасниото воинство се занимават с глупости като посочената на фона на протичащите у нас драматични събития, българското офицерство няма изгледи да кове авторитет, да се радва на достойно бъдеще.
Българското воинство, било то от кадъра или в оставка, е призвано да служи на своето Отечество независимо от политическата конюнктура. Политиката се променя, политиците се сменят, националният идеал остава неизменен. Към неговото постигане следва да се стремят офицерите.
Мисля, че ако искат да направят нещо добро за българската нация и за нациналния ни идеал, форулиран кратко и ясно в Програмата на БРЦК по идея и предложение на Васил Левски – „Ние не желаем чуждото, т.е. онова, що не е наше, но не желаем да даваме и другиму своето“, всички сдружения на офицери в оставка трябва да се саморазпуснат час по-скоро и да се обединят в една национална военна патриотична организация с внушаващо респект име. Уставът на организацията да не допуска тя да се намесва или да бъде използвана в политическите боричкания и предизборните препирни и лъжи. Да си постави за цел да бъде национален коректив на всяка власт със самочувствието, че властта се вслушва в гласа на българските офицери при всяко свое важно решение и действие.
Първа стъпка в такава посока може да бъде изграждането и отстояването на обща позиция от българското воинство в оставка за това, кои национални принципи и параметри трябва да се отстояват, не могат да се заобикалят и игнорират в Конституцията на Република България преди още да са започнали по същество дебатите за нейното изменение и допълнение.
И да не позволи гласът му да „премине тихо като през пустиня“.
*Авторът е полковник, завършил ВНВУ „В.Левски“ с много добър успех със специалност офицер от мотострелковите войски и общовойскови профил във Военно-политическия факултет на ВА „Г.С.Раковски“ с пълен отличен успех. Служи като войскови разузнавач, политически и щабен офицер в Рудозем, Смолян, Пазарджик, Хасково, Стара Загора, София. Преместван 11 пъти от един гарнизон в друг на 13 различни ключови длъжностни позиции. От всичките 29 години кадрова офицерска служба 13 години прекарва в тактически звена в първоешелонни бойни единици: взвод, рота, батальон, полк, бригада, дивизия. От тях 1 година командва група за дълбоко разузнаване в Двадесет и първа дивизионна разунавателна рота в Смолян, 4 години отделен взвод за дълбоко разузнаване в Двадесет и първи дивизионен разузнавателен батальон в Рудозем, 1 година учебен разузнавателен взвод и мобилизационна рота за дълбоко разузнаване в същия батальон, 3 години е заместник-командир по политическата част на Сто и пети дивизионен артилерийски полк в Смолян, 1 година изпълнява длъжността заместник-командир по политическата част на Седемнадесета мотострелкова дивизия в Хасково, 2 години е заместник-командир по политическата част на Тридесет и първа фронтова зенитно-ракетна бригада в Стара Загора. От 13-те години служба в оперативните и стратегическите звена по-важните длъжности, които е заемал, са 3 години офицер в Политическото управление на Сухопътните войски, 3 години началник на отдел „Партийноорганизационна работа“ в Главното политическо управление на Българската народна армия, 2 години началник на Отдел „Обществени дейности и анализ“ в Министерството на отбраната на Република България, 3 години началник на Канцеларията на началника на Генералния щаб на Българската армия, 1 година заместник-началник на Факултет „Военно-въздушни сили, материално-техническо и тилово осигуряване“ във ВА „Г.С.Раковски“. Владее гръцки и руски език. Женен, с 3 деца, радва се на една внучка и трима внуци.