Когато се прелисти жълтата хартия на рапортите от онова време, спестени от плесента в регистрите на Лангедок, първото нещо, което удря в очите, не са кървавите подробности, а счетоводството. За унищожаването на този хищник са похарчени пари, с които е можело да се оборудва цял пехотен батальон. Изпратени са кралските ловци Антоан дьо Ботерн и Жан-Шарл Денвал, mobilize-рани са над сто хиляди души в масови хайки, а резултатът на хартия е една голяма интелектуална мъгла. Причината за неуспеха им не се крие в някакви свръхестествени способности на животното, а в бруталните сурови дадености на терена. Планините Маржерид са сурова комбинация от торфища, скалисти дефилета, заклещени между мъгли, и плътни вековни гори, в които организирането на класически лов по европейски образец е предварително обречено на провал.
Свидетелствата, събирани от местните свещеници и чиновници, показват анатомичен профил, който систематично бяга от дефиницията за обикновен сив вълк (Canis lupus). Жертвите и малцината оцелели описват същество с размерите на младо теле, с червеникаво-рижа козина, широка гръдна клетка, тъмна ивица по протежение на гръбнака и петна по хълбоците. Забележителна е и тактиката му на ловуване: за разлика от класическите глутници, които атакуват крайниците и сухожилията на едрия добитък, това животно е насочвало ударите си директно към главата и гърлото на единични хора – предимно деца и жени, пасящи животни. В регионите, където зимата трае пет месеца и сковава всичко в лед, атаките драстично са намалявали или изчезвали напълно. Това дава основание на редица съвременни изследователи да подозират, че не става дума за местен див вид, а за екземпляр, който през студените месеци е бил прибиран на топло от своя стопанин.
Анатомичните особености навеждат на няколко напълно реални, макар и противоречиви хипотези. Първата и най-достъпна от тях е за екзотично животно, внесено от африканските или азиатските колонии. През осемнадесети век менажериите на френската аристокрация са били пълни с внесени отвън хищници. Петнистата хиена (Crocuta crocuta) или ивичестата хиена (Hyaena hyaena) отговарят на голяма част от описанията: бързи, изключително силни в челюстите, с масивна предна част на тялото, петниста шарка и неестествен за европейците скок. Хиената е способна да строши с лекота бедрена кост на говедо, което обяснява характера на пораженията по откритите тела. Има обаче един физически проблем – хиените трудно понасят суровия климат на Централния масив, което отново връща тезата за пряка човешка намеса и отглеждане в плен.
