Тънката граница между оптичното смущение и оцеляването
Човешкото око, формирано в среди с висока пространствена честота — градове с ниски и високи сгради, гори с вертикални линии, планински масиви с ясно изразени сенки — колабира функционално, когато бъде поставено в условия на пълна хомогенност. Когато попаднете върху замръзнало езеро или безкрайно тундрово плато, зрителният анализатор губи точките си за заклинване. В неврологията това се описва като загуба на пространствена референция, но на терен в Арктика това е просто първата крачка към хипотермията.
Туристите изпадат в паника, защото търсят обекти, а в полярните ширини обекти няма. Има само светлина и ъгли на нейното разсейване. Опитният водач на кучешки впряг не търси сграда, стълб или отделно дърво. Той наблюдава албедото на повърхността — процента слънчева радиация, отразена от снежната покривка. При пресен, сух сняг то достигат бруталните 80-90 процента, превръщайки земята в вторичен източник на светлина. Когато лъчите паднат под нисък ъгъл спрямо нормалата на повърхността, леденият микрорелеф започва да действа като сложна рефракционна решетка.
Ако се върнем назад към ранните полярни експедиции от края на XIX век, ще забележим, че дневниците на изследователите са пълни с описания на тежка дезориентация, докато техните инуитски водачи са се придвижвали безгрешно в същите условия. Причината не е генетична, а когнитивно-физична. За невъоръженото око бялото е един цвят. За архива на полярния опит то е спектър от десетки текстури, всяка от които сигнализира за различна плътност на снега, посока на преобладаващите ветрове и близост до открита вода.
