В този аналитичен хаос има един физически проблем. Легендите представят вожда Крехай като притежател на стада с елени. Това е пълно несъответствие с ескимоския бит, който е изцяло ориентиран към океана и не познава еленовъдството. Тук теориите се разминават. Възможно е устната традиция на чукчите да е наслагала свои собствени културни модели върху образа на врага, или пък Онкилоните да са били юкагирски групи, излазени на брега под натиска на съседни племена.
Движението на изток и север е регистрирано и от капитан Фридрих Плениснер, който още през XVIII век картографира остров, наричан тогава „Тикегенска земя“. По сведения на чукотски информатори, там са живеели хората „хрохай“. Етимологичната връзка между „хрохай“ и името на вожда Крехай е твърде директна, за да бъде подмината като случайност.
Изследователят В. В. Глушков лансира алтернативен маршрут за бягството. Според неговите топографски реконструкции, част от тези хора не са отишли на остров Врангел, а са мигрирали към Новосибирските острови. По онова време в района западно от остров Котелни е съществувала голяма незамръзваща полиния — участък от открита вода, осигуряващ изобилие от тюлени и моржове. Тектоничната активност и временното затопляне са правили престоя там възможен. Когато обаче Малкият ледников период затяга примката си през XVII век, температурният режим рязко се влошава. Принудени от глада, тези групи вероятно са продължили по циркумполярния маршрут през заледените протоци, докато не са се разтворили в популациите на Северна Аляска или Гренландия.
Не липсват и доказателства за движение в противоположна посока — на запад. Архивните доклади на сержант Андреев от 1763 година, направени по време на огледа на Медвежите острови срещу устието на река Болшая Чукочя, съдържат описания на изоставени земни конструкции. Андреев изрично отбелязва пълната липса на човешки останки или оръжия по пода на тези подземни къщи. Това не са били места на кърваво клане, а организирано изоставени пунктове. Хората са прибрали железните инструменти, сушеното месо и костните си оръжия, след което просто са продължили по леда.
През 30-те години на XX век археологическите проучвания на западния бряг на остров Врангел накрая откриха материалните доказателства. Разкопани бяха основите на няколко сутерена, изградени с китови кости. Подобна инфраструктура изисква месеци занаятчийски труд и непрекъснато присъствие. Островът не е бил просто временна спирка за пренощуване, а постоянна база.
Най-вероятният сценарий зад изчезването на онкилоните не съдържа никакви свръхестествени елементи. Когато ресурсите на остров Врангел са се изчерпали поради влошаването на климата и намаляването на популацията на моржове, малкият етнос се е изправил пред пълно измиране. Без достъп до сухо дърво за изработване на лодки и оръжия, оцелелите семейни групи са били принудени на малки вълни да се завръщат на континента. В течение на две или три поколения тези бежанци са били напълно претопени от настъпващите крайбрежни чукчи и ескимоси. Остров Врангел е останал да функционира единствено като сезонен транзитен пункт за ловците, преминаващи Беринговия проток.
Историческият процес тук е суров и напълно лишен от драма. Онкилоните не са изчезнали в паралелно измерение, а са били смазани между климатичното застудяване на XVII век и икономическия натиск на по-силните съседни племена. Арктика просто е разпределила оскъдните си ресурси в полза на тези, които са разполагали с по-добра логистика и повече воини.
Следите от това етническо прочистване и последвалата го миграция все още лежат в пермафроста. Всяко лято бреговата ерозия измива от калта поредния фрагмент от китово ребро или изгладен каменен връх за харпун, напомняйки за границите на човешкото оцеляване на самия ръб на света. Повече за арктическите миграции и ранната картография на Сибир може да се научи от по-старите проучвания върху полярните експедиции от XVIII век.
