Костите под пермафроста и географският капан
За първи път тази история изглежда като литературна измислица, когато човек се сблъска с нея през популяризираните романи на миналия век. В. А. Обручев написа своята книга за онези географски ширини с голяма доза въображение, но зад художествената измислица стои брутален архивен и теренен материал. Арктическият шелф не е статична плоча. Ако погледнем данните за глобалното ниво на световния океан и тектоничната динамика на Новосибирските острови, става ясно, че топографията на северния бряг преди триста години е била коренно различна. Днешните плитчини и подводни банки като тази на Санников съвсем реално са представлявали суша, издигаща се над ледените води.
В този суров климатичен пояс, където всеки грам протеин се извоюва с цената на човешки живот, са живели хора, наричани от своите съседи „онкилони“. Думата има съвсем прозаичен произход. В езика на крайбрежните чукчи „анк'ал'ит“ просто означава „хора от морето“ или „жители на брега“. Това не е загадъчен орден, а прагматична общност от ловци на морски бозайници, чиято цяла технология за оцеляване е била вързана за миграцията на китовете и можовете.
Документалните следи за тях започват да се появяват в руските архиви през първата половина на XIX век. През 1824 година капитан Фердинанд фон Врангел записва устните предания на местното население от нос Шелагски до Беринговия проток. Историята е лишена от какъвто и да е епичен блясък и опира до елементарен конфликт за ресурси. Търканията между номадите, отглеждащи елени във вътрешността на тундрата, и уседналите ловци по брега ескалират след убийството на чукотския водач Йерим от онкилонския вожд Крехай.
Последвалата кървава отмъстителна кампания принуждава Крехай да изтегли хората си. Първоначално той се укрепва на скалистия остров Ир-Кайпи, познат днес като нос Кожевников. Топографията на това място предоставя естествена защита срещу пехотни нападения по леда, но логистично е капан. Внезапно нощно нападение приключва със смъртта на сина на Крехай. Изправен пред пълно унищожение, вождът организира евакуация с байдари (кожени лодки) под покритието на тъмнината.
Тази миграция не е била единичен случай, а логистично прегрупиране. Първата спирка е бил остров Шалауров, където са се събрали оцелелите родове, разпръснати из Чаунската гъба. Оттам малката флотилия се отправя на север към суша, която се е виждала от нос Якан при ясни дни. Врангел прави опит да следва тези координати, за да открие изселените хора, но е спрян от непроходими пакови ледове. Островът, който по-късно получава неговото име, така и остава незаселен от европейците през онзи период.
Археологическите доказателства обаче са неумолими. По време на полярната експедиция на Адолф Ерик Норденшелд в района на Риркайпий са разкопани множество земни жилища. От замръзналата земя излизат битови артефакти: стъргалки от кост, каменни брадви, ножове от кремък и върхове за харпуни. Конструкцията на тези жилища показва ясна разлика в технологичните култури. Докато крайбрежните чукчи използват рамки от китови челюсти, покрити с мокри моржови кожи (тъй наречените яранги), онкилоните са градили полуземлянки с покрив от чифтосани китови ребра, насипани с дебел слой пръст и чифтове чим за изолация срещу вятъра.
Езиковият въпрос около този изчезнал народ съдържа сериозни противоречия. Мореплавателят Йосиф Билингс отбелязва в своите записки, че диалектът на тези хора е имал значителни сходства с езика на алеутите от остров Кодиак и жителите на източната част на Аляска. Това подкрепя хипотезата, че става дума за протоескимоски групи, излазени далеч на запад по азиатския бряг. От друга страна, историкът И. С. Вдовин и етнографът Г. Меновщиков твърдят, че става дума просто за автохтонни чукотски родове, които са преминали към уседнал морски лов и впоследствие са били изласкани или асимилирани.
