Близкият изток е място, където геополитическата глупост и физиката на флуидите се срещат с поразителна точност. Когато погледнете данните от хидрометричните станции около падината Гхор, първото, което прави впечатление, не е просто липсата на вода. Всички знаят, че река Йордан отдавна е превърната в пресъхнал канал, канализиращ земеделски отпадъци и битови оттоци, вместо да пълни най-дълбоката сухопътна депресия на планетата. Истинският проблем лежи по-дълбоко — там, където стандартните климатични модели започват да дават дефекти, защото третират солените басейни като обикновени сладководни езера.
Екипът на Еманюел Гилерме от Центъра за геонауки „Хелмхолц“ в Потсдам и Университета Бингхамтън публикува в Geophysical Research Letters изследване, което най-накрая премахва политическите лозунги и поставя проблема върху фундаменталната физикохимия. Логиката на процеса е сурова. Между 1979 и 2019 г. водното огледало е спаднало с близо 34 метра. За същия този период дълбоките водни слоеве са покачили температурата си с 2,8°C, а повърхностните — с 1,7°C. Тези данни сами по себе си звучат като суха статистика, докато не се пресметне енергийният баланс, potwurdowaщ, че водното тяло кумулира топлина отвътре, вместо да се охлажда.
При нормални условия изпарението е основният вентил за освобождаване на топлинна енергия от даден воден басейн. Фазовият преход на водата от течно в газообразно състояние консумира огромно количество енергия, което сваля температурата на оставащата течност. Това е същият механизъм, който охлажда човешкото тяло чрез потенето. При висока концентрация на разтворени соли обаче — а тук говорим за над 340 грама на литър — химичният потенциал на водата намалява. Водните молекули са толкова здраво стегнати в хидратационните обвивки на магнезиевите, калциевите и натриевите йони, че за скъсването на тези връзки и преминаването им в атмосферата е нужна много повече енергия. Охлаждащият ефект на изпарението просто спира да работи ефективно.
Получава се термичен парадокс. Всички си представят, че когато една водна маса се свива, тя трябва да реагира по-бързо на външната температура. В случая с Мъртво море свиването върви ръка за ръка с увеличаване на плътността. През летните месеци се оформя ясна стратификация: тънък, прегрят и изключително солен повърхностен слой лежи върху малко по-хладна, но също толкова тежка вода. Тъй като молекулярната дифузия на топлината е значително по-бърза от тази на солите, топлинната енергия мигрира надолу, без да чака механично смесване. През зимата, когато повърхността най-накрая се охлади достатъчно, за да увеличи плътността си над тази на долните слоеве, целият воден стълб се преобръща. Този конвективен процес изтласква натрупаната атмосфера топлина директно на дъното, където тя остава консервирана.
Изграденият от Гилерме и екипа му модел разделя антропогенното затопляне на въздуха от термодинамичните последици от самия спад на нивото. Резултатите показват, че от общото затопляне на дълбоките води, покачването на глобалната температура на въздуха е отговорно за около 1,3°C. Останалите 1,5°C са директна последица от чисто механичния спад на водата и промяната в нейната химия. Това е чиста автогенна реакция: извличането на сладка вода от реките-притоци създава феномен, при който езерото генерира собствен екстремен микроклимат, действащ като ускорител на процеса.
Анализът на бъдещите сценарии до 2100 г., при условие че хидрологичният режим остане в настоящето блокирано състояние, очертава пълната липса на баланс. При пълно спиране на повърхностните притоци и продължаваща индустриална екстракция на минерали от южните басейни, водното ниво ще падне с още 85 метра, а вътрешната температура на остатъчната саламура ще скочи с нови 5 до 8°C. Най-неудобният детайл в компютърните симулации е, че дори ако глобалните температури на въздуха заковат на едно място, водата в падината ще продължи да се затопля още десетилетия поради вече натрупаната инерция в дънните утайки.
