Разбира се, всеки симулационен модел съдържа известни пробойни в теорията. Авторите сами признават, че подземният хидрогеоложки приток остава неопределена променлива. Подземните водоносни хоризонти, захранващи падината откъм Юдейските планини и йорданското плато, трудно се измерват с абсолютна точност, а тектоничните разломи променят сифонните си пътища при всяка по-сериозна сеизмична проява. Независимо от тези неизвестни, порядъкът на числата остава неоспорим. Скептицизмът спрямо пълното пресъхване е оправдан единствено от факта, че при достигане на определена соленост изпарението теоретично трябва да забави темпото си до минимум, но цената за това термодинамично равновесие е превръщането на басейна в полутвърда солена маса.
Проблемът има и своя дълбок исторически аналог, който екипът е тествал чрез модела върху събития отпреди близо шест милиона години. По време на така наречената Месинска криза на солеността, Средиземно море остава изолирано от Атлантическия океан в резултат на тектонично издигане в района на Гибралтарския проток. В продължение на няколко хилядолетия Средиземноморският басейн пресъхва почти напълно, като нивото му спада с над два километра.
Моделирането на Месинския прецедент показва, че вътрешната температура на затворените средиземноморски падини се е повишила с над 20°C само вследствие на изолацията и дълбочинния спад. Резултатите от Потсдамския модел обясняват защо в геоложките проби от онзи период се откриват калиеви и магнезиеви соли (халит, карналит, полихалит), чието утаяване традиционно се приписваше единствено на суперхиперариден външен климат. Оказва се, че за утаяването на тези химични съединения не е нужен пустинен ад над повърхността; достатъчна е геометричната изолация на басейна и блокирането на нормалната му вентилация. Този факт се потвърждава от химическия състав на микроскопичните флуидни включения — мехурчета древна вода, уловени вътре в кристализиралата сол, които запазват реалната температура на разтвора по време на самата кристализация.
Решението от хидроинженерна гледна точка изглежда елементарно на хартия, но е напълно неосъществимо в настоящата геополитическа реалност. За да се спре термичният разпад, е необходимо възстановяване на естествения приток на сладка вода. Вкарването на по-лека, по-малко солена вода върху плътната саламура би създало защитен повърхностен слой, който да поема слънчевата радиация и да я освобождава чрез нормално изпарение, изолирайки дълбочините. Подобни проекти обаче изискват пренасочване на стотици милиони кубични метри вода, които в момента се консумират от индустрията и интензивното земеделие на три различни административни територии.
Без тази радикална намеса, падината продължава да функционира като затворена топлинна машина. Спадът на нивото не е просто загуба на площ или географска атракция, а фундаментална промяна в физиката на регионалния микроклимат, чиито дългосрочни последици тепърва ще пренаписват хидрогеоложките учебници.
