Ако подминем сухата статистика и спрем да разглеждаме кашалота като гигантски експонат в природонаучен музей, се изправяме пред доста странен архитектурен и биологичен проблем. Хората са свикнали да оценяват „успеха“ на даден вид през критерии, които по-скоро приличат на спортна класиране. Гледаме колко е голямо дадено животно, колко са остри зъбите му и с каква скорост захапва. Само че в отворената водна система на планетата тези фактори бързо губят значението си, ако срещу тях няма съответното количество калории. Погледнете сухоземните екосистеми: лъвовете и тигрите никога не са били многобройни, защото сухоземната пирамида на биомасата е брутално ограничена от скоростта, с която расте тревата и се възстановяват стадата от тревопасни. В морето обаче правила се определят от съвсем различен кинетичен и ресурсен модел.
Преди разгръщането на индустриалния китолов през XIX век, в световния океан са циркулирали милиони кашалоти. За сравнение, косатките – които обикновено захранват популярните документални филми със своето организирано ловуване – са били и остават поне десет пъти по-малко. Всъщност по отношение на общата си биомаса, човечеството успява да задмине кашалотите чак в края на XIX век, благодарение на индустриализацията и експлозивното си демографско разрастване. Дори в момента, след десетилетия брутално унищожение от китоловните флотилии, популацията им се оценява на стотици хиляди индивиди, а общото тегло на тези животни надвишава това на цели съвременни нации.
Всичко това изглежда логично, докато не се сблъскаме с един физически и биологичен проблем. Кашалотът тежи десетки тонове, а е задължен да поддържа този огромен метаболитен двигател в среда, където светлината изчезва след първите двеста метра. Как един гигант успява да поддържа подобна биомаса, без да срине собствената си хранителна база?
Отговорът се крие в пълното отказване от класическото разбиране за „хищник“. Морската хранителна верига не е пирамида с твърда основа и тесен връх. В океана по-ниските нива – микроскопичният планктон, малките ракообразни и бързо размножаващите се главоноги – се възстановяват с безумна скорост. Хищникът на върха може да си позволи да бъде огромен и многоброен само ако се научи да събира дребна, но практически неизчерпаема плячка. Баленовите китове са овладели това чрез филтрация на крил, превръщайки се в гигантски прахосмукачки за планктон. Кашалотът обаче е поел по друг път. Той е останал зъбат кит, но е заменил драматичния лов на големи животни със систематично, почти индустриално събиране на калмари.
Повечето хора си представят кашалота в епична битка с гигантски кракен на дъното на океана. Реалността от архивите на китоловците и съдържанието на стомасите на уловените китове показва нещо много по-прозаично и далеч по-ефективно. Около 80 до 90 процента от диетата на кашалота се състои от относително дребни калмари с тегло между един и три килограма. Разбира се, той яде и гигантски главоноги, но те са по-скоро изключение или случайност. Малката плячка е навсякъде, възстановява се за броени месеци и обитава мезопелагичната и батипелагичната зона – дълбочините между 500 и 2000 метра.
Точно тук еволюцията на кашалота показва своя суров прагматизъм. Зъбите на долната му челюст са масивни, но от гледна точка на класическото разкъсване на плячка са абсолютно рудиментарни. Няма нито едно доказателство, че кашалотът използва зъбите си, за да дъвче, разполовени или прехапва. Текстурата на извадените от стомасите му калмари показва, че той просто ги поглъща цели чрез вакуумно засмукване.
