Организирана безопасност и урбанистичен кич
Всеки опит да се търси автентичен, опасен ъндърграунд в северната част на Юкатан сблъсква изследователя с тежката реалност на държавния контрол. Сигурността в района на Канкун и Ривиера Мая не е естествено състояние, а скъпоструваща инфраструктурна инвестиция. На всеки по-значим кръстопът стоят федерални патруджи, тежковъоръжени полицаи и точки за контрол на трафика. Причината е елементарна – гарантиране на безопасността на доларовия поток, идващ от Северна Америка и Европа. Престъпността тук не е изчезнала, тя просто е изтласкана извън границите на туристическите периметри, защото всеки инцидент в тези зони нанася преки щети върху регионалния брутен вътрешен продукт.
Сам по себе си Канкун представлява урбанистично недоразумение, възникнало през 70-те години на миналия век по решение на мексиканското правителство и банкови инвеститори. Преди това тук е имало само пясъчни коси, мангрови гори и няколко рибарски колиби. Днес това е стандартна затворена система от бетонни корпуси, ол-инклузив комплекси и изкуствено поддържани плажове. Градът е абсолютно лишен от исторически слой, той е функционално проектиран да задържа туристите вътре в хотелските зони. Единственото реално географско разчупване е алеята Малекон и лагуната Ничупте, където присъствието на крокодили напомня, че под асфалта и бетона все още диша блатната система на карибското крайбрежие. Алтернативата на тази затворена структура е близката Исла Мухерес, до която се стига с ферибот. Островът предлага естествено пясъчно отлагане и малко по-малко агресивна курортна архитектура, но в основата си остава същата сателитна зона за бърз отдих.
Каменният варовик, сенотите и хидрологията на Тулум
Преместването на юг към Тулум разкрива малко по- различна картина, макар и силно комерсиализирана през последното десетилетие. Тулум се състои от две отделни части – вътрешно селище, изградено покрай федералния път, и крайбрежна зона. Архитектурният комплекс от времето на маите, разположен на самия бряг върху варовикови скали, е сред малкото фортифицирани крайбрежни градове на тази цивилизация. Сградите са компактни, строени от местен варовик с високо съдържание на калциев карбонат. Те са издържали на ураганите през вековете не поради някаква мистична сила, а благодарение на ниския си център на тежестта, дебелите си каменни зидове и аеродинамичната си конструкция.
За да разберем как са съществували тези селища без повърхностни реки, трябва да погледнем под земята. Геологията на Юкатан е уникална – целият полуостров представлява огромна карстова платформа. Дъждовната вода, която съдържа разтворен въглероден диоксид, леко киселее и с хилядолетия разгражда варовиковите скали. Така се образуват хиляди километри подземни речни системи и кухини. Когато таванът на някоя подземна пещера изтъннее и се срути под собствената си тежест, се образува сенот.
Гран Сенот и Ик-Кил са класически примери за такива карстови провали. В Гран Сенот виждаме полуоткрита система с прозрачна вода, филтрирана естествено през варовика в продължение на десетилетия. Температурата на водата е постоянно ниска, защото няма пряко слънчево греене върху целия басейн, а подводният дебит непрекъснато се подновява през пещерните канали. От друга страна, Ик-Кил е напълно развит, дълбок карстов кладенец. Неговите параметри – 61 метра диаметър и 90 метра дълбочина, от които 25 метра са суха стена от ръба на терена до повърхността на водата – показват мащаба на подземната ерозия. Подводните корени на дърветата и висящите растителни форми са естествен резултат от високата влажност и търсенето на вода от флората в условия на липса на повърхностни реки. За маите тези места са били единственият източник на питейна вода, което автоматично ги е превърнало в стратегически и сакрални центрове. Днес същите тези естествени щанцови отвори са просто високорентабилни атракции, регулирани от стриктни хигиенни и екологични норми.
