Лингвистичната матрица и първият сблъсък с технологията
Когато първите електрически светофари биват внесени в Япония от Съединените щати през 1930 година и монтирани на кръстовището в Hibiya, Токио, те пристигат със стандартните три цвята, дефинирани от западните инженери. Проблемът обаче не възниква в електрическата инсталация или в оптичните лещи, а в момента, в който медиите и държавният апарат трябва да опишат устройството на населението. В традиционната японска цветова хроматология понятието „Midori“ (зелено) исторически съществува като сравнително късно отражение, възникнало през периода Хейан като нюанс, а не като основна категориална единица. Векове наред думата „Ao“ (синьо) е покривала огромна част от студения спектър – от нюансите на небето и океана, през зеленината на короните на дърветата, до необработените земеделски култури.
Когато журналистите от онова време започват да отразяват появата на новите пътни съоръжения, те естествено използват термина „Ao-shingo“ (син сигнал). Това не е резултат от далтонизъм или липса на визуална чувствителност, а от факта, че за японското общество всичко, което обозначава свежест, разрешен път или просто не-червен, студен цвят, логично се причислява към концептуалния чадър на „Ao“. Понятието се вкоренява светкавично в ежедневния език, в шофьорските изпити и в съзнанието на няколко поколения, превръщайки се в даденост, която нормативната уредба тепърва трябва да сумира.
Законовото объркване и Виенската конвенция
След Втората световна война, когато Япония започва да мащабира своята пътна мрежа и да изгражда съвременната си инфраструктура, правната система се оказва в капан. През 1931 г. официалният регламент за движение по пътищата първоначално използва термина „Midori“ (зелен), опитвайки се да се придържа към западната терминология. Населението обаче продължава масово да използва думата „Ao“. Объркването на ниво ежедневна практика и правни документи създава неочаквано напрежение в държавния апарат. В изпитите за правоуправление кандидат-водачите са питани за „синята светлина“, докато в официалните наредби пише „зелена“.
Ситуацията се усложнява допълнително от международните ангажименти. Виенската конвенция за пътните знаци и сигнали от 1968 г., към която международната общност се стреми, изисква строга стандартизация: червено за спиране, жълто за внимание, зелено за преминаване. Разминаването между Международния цвят на разрешения сигнал и японското му наименование поставя властите в Токио пред дилема: да превъзпитат цяло общество да промени езиковите си навици или да променят самата физическа материя на светофара, за да съответства на думата.
