Геоложката бариера и океанският транспорт
Ако разгледаме палеокартите на Атлантическия океан за границата между Еоцен и Олигоцен, разстоянието между Западна Африка и източния рог на Южна Америка (днешна Бразилия) е било значително по-малко от днешните 2800 километра – вероятно около 1500 до 2000 километра. Това все пак е колосално количество солена вода за сухоземно същество без летателни ципи.
Официалната академична версия се основава на каскада от изключително редки, но физически възможни събития. Нарушаването на бреговите линии при тропически циклони в районите на праисторическите реки от ранга на Конго създава масивни натрупвания от растителност. В периодите на екстремни паводци от кореновите системи и речните тераси се откъсват цялостни „острови“ от сплетени дървета, мангрови корени, почва и лиани. Тези структури имат плътност и плаваемост, които им позволяват да издържат дни и седмици в открити води, преди солената вода да разруши лигниновите връзки и структурата да потъне.
Физиология на оцеляването: Защо лосът загива, а малкият бозайник оцелява
Това не е романтично пътешествие, а сурово изпитание по биоенергетика. Жизнеспособността на подобно пътуване зависи изцяло от три фактора: маса на тялото, метаболитна скорост и достъп до автономна влага. Големите животни са изключени от уравнението по чисто хидростатични причини – те преобръщат плаващите платформи или ги разрушават с теглото си.
Малките дървесни примати с маса под два килограма (близки по аналогия до съвременните мармозетки или изчезналите родове като Ucayalipithecus) притежават комбинация от анатомно-физиологични предимства. Те обитават високите етажи на тропическите гори, където листата събират дъждовна вода, а плодовете и насекомите осигуряват калориен ресурс. Когато такъв растителен блок бива изхвърлен в морето от речното течение, той носи със себе си затворена микросистема. Дендритното сплетане на короните осигурява защита от прякото слънчево греене и вълните. За разлика от влечугите, които при първия контакт със солената вода инстинктивно скачат да плуват и бързо се превръщат в храна за акулите, дребните бозайници остават блокирани в клоните от първичния си страх от открита вода.
Според докладите на палеонтолози като Марсело Техедор и анализите на фосилни зъби от Перуанска Амазония (находките от Санта Роса), най-ранните южноамерикански примати показват забележителна морфологична близост с африканските олигоценови форми като Talahpithecus. Филогенетичните дървета не лъжат – те сочат директна връзка през океана, колкото и абсурдно да изглежда това за инженерите по корабоплаване.
Страховете, че солените пръски убиват всичко за часове, са основателни за земноводните, чиято пропусклива кожа реагира катастрофално на осмотичния шок. При бозайниците с дебела козина и развита бъбречна система за концентриране на урината, преживяването на 10-15 дни при наличие на периодични валежи е напълно в границите на биологично възможното. Пасатните ветрове и повърхностните Южноатлантически екваториални течения през Олигоцена са имали посока от изток на запад със скорост, която според океанографските модели е позволявала прекосяване за малко над две седмици.
