Гранитът е тихият и невидим архитект на всичко, което познаваме като суша. Свикнали сме да го приемаме за стандартната "плът" на планетарната кора, но припокриването на този термин с реалността извън орбитата ни се сблъсква с тежък геоложки стенопис. Слънчевата система в по-голямата си част е монотонно, базалтово пустинно място. Можете да пробиете повърхността на Луната, да гребете от праха на Марс или да анализирате данните от радиолокацията на Венера – навсякъде доминират вискозни, богати на желязо и магнезий базалти. Гранитът, със своята специфична силициева структура и специфично ниско тегло, е пълна аномалия.
Някои планетолози опитват да открият следи от "кисела" магма на Венера, визирайки специфичните издигнати плата, познати като тесери, или масива в основата на платото Ищар. Хипотезата звучи привлекателно, защото предполага наличие на древни океани и по-мек климат в ранната история на втората планета. Проблемът е, че когато свалим слоя на теоретичните модели и погледнем физическите измервания, преките доказателства липсват. Радарните данни от мисията „Магелан“, проведена между 1989 и 1994 година, показваха изключително грапави, деформирани структури, но не и химическия подпис на истинския гранит. Данните от съветските кацаеми апарати от серията „Венера“ (по-специално радиометричните анализи на „Венера-13“ и „Венера-14“ през март 1982 г.) потвърдиха за пореден път състава на класически алкални базалти, а не на леки силициеви скали.
За да се разбере защо гранитът е толкова труден за получаване, трябва да се излезе от романтичните представи за магмените изригвания. Гранитът не е просто изстинала лава. Той е продукт на сурова, бавна и изключително сложна метаморфоза, която изисква критични количества вода, огромно налягане и най-вече време. Основната хипотеза за земния гранит стъпва върху процеса на субдукция – когато океанската базалтова кора потъва под континенталната плоча, носейки със себе си огромни количества хидратирани минерали и утаечни скали. При достигане на дълбочини от 100 до 200 километра, под въздействието на високата температура и налягане, настъпва частично топене. Водата сваля точката на топене на силикатите, образувайки вискозна магма, която бавно се издига и кристализира под повърхността.
Тук обаче идва първата сериозна пробойна в универсалността на този процес. Гранитът е комбинация от фракции с коренно различни температури на кристализация – кварц, фелдшпат, слюда. Ако го охладиш бързо, получаваш просто друго вулканично стъкло или финозърнест риолит, а не тежката, едрозърнеста матрица на гранита. Океанското дъно на Земята, макар да е постоянно подложено на контакт с вода, произвежда почти изцяло базалт, защото охлаждането там е твърде директно и липсва необходимият изолационен слой от покривни седименти.
Втората голяма хипотеза за зараждането на първичните гранитни ядра – древните кратони – ни връща още по-назад в историята, към процесите на физическо разрушаване на повърхността. За да може един вулканичен конус или кратерен ръб да се превърне в кварцов пясък, а този пясък да се утаи в дълбоки падини и по-късно да бъде претопен в гранит, е необходима развита атмосфера и хидросфера. Не просто статична газова обвивка, а динамична система от реки, ветрове и температурни колебания, способна да извърши колосална механична работа.
