В официалния телеграфен репортаж на агенция Ройтерс от 7 ноември 1999 г. се съобщава за необичайно движение на орди от соленоводни крокодили, които напускат блатата на Нова Гвинея и се насочват през открито море към северните острови на Австралия. За местните служби това не е митична инвазия, а логистичен проблем с конкретни биологични параметри. Хищниците просто използват повърхностните океански участия и приливи, за да преодоляват стотици километри без излишен разход на енергия. Австралийските власти реагират с тревога, защото паметта на континента е сравнително прясна относно епизода от декември 1967 г., когато премиерът Харолд Холт изчезва без следа край брега на Виктория по време на подводна разходка. Въпреки че официалното разследване затваря случая поради липса на тяло, в оперативното досие и сред местните водолази остава да виси рационалното допускане за среща с едър соленоводен екземпляр, навлязъл навътре в крайбрежните води.
Илюзията, че крокодилите са плътно обвързани със сладководните екосистеми, се разбива от елементарната анатомия на вида Crocodylus porosus. От съществуващите днес над двадесет вида влечуги от този разред, именно той е развил специализирани езикови жлези за изхвърляне на излишната сол, което му позволява да прекарва месеци в открития океан. Данните от океанографските дневници на съветския изследовател Тарасов описват анатомична конструкция, създадена за максимална устойчивост: дебела кожна броня от остеодерми, хидродинамичен череп и опашна мускулатура, способна да генерира моментален тласък, достатъчен да разбие дървена лодка или да събори едър рогат добитък.
Отвъд външната морфология, истинският физиологичен механизъм се крие в способността за брадикардия. При гмуркане сърдечната честота спада до броени съкращения в минута, а периферното кръвообращение се изключва напълно. Кръвта се пренасочва строго към главния мозък и сърдечния мускул. През първите 20 минути под вода животното консумира половината от кислородния си резерв, след което преминава в режим на екстремна икономия, позволяващ престой на дъното или в засада до два часа. С ноздри и ушни отвори, херметизирани от кожни гънки, хищникът се превръща в почти невидима шамандура, носеща се по течението на десетки мили от сушата. Координатите на разпространението му са впечатляващи: от бреговете на Индия през Индо-Малайския архипелаг (Ява, Суматра, Борнео) до Филипините и Соломоновите острови. Фактът, че отделни индивиди се регистрират на Кокосовите острови – изпреварили най-близката суша с повече от 1100 километра океан – категорично отхвърля хипотезата за случайно попадане във водата.
Историята на теренните проучвания съдържа поредица от документални доказателства за социалната и икономическа щета, нанесена от тези влечуги. През ноември 1961 г. в регион Асмат, Нова Гвинея, изчезва 23-годишният Майкъл Рокфелер. Въпреки че антропологичните среди години наред лансират версии за ритуални сблъсъци с местни племена, егоистичният оперативен анализ на терена сочва към естуарните мангрови блата, където гъстотата на соленоводния крокодил е сред най-високите в света. В своя труд „Опасни морски създания“ американският ихтиолог Едуард Р. Ричиути отбелязва, че липсата на останки при подобни инциденти е стандартен резултат от хранителния навик на влечугото да влачи плячката под подводни коренища, където я оставя да омекне.
Архивните данни от XIX век показват още по-сурова статистика. В бележките си от края на миналия век немският пътешественик Милър описва как в определени провинции на Индия речните и естуарните крокодили са причинявали повече смъртни случаи от бенгалските тигри. В колониалния архив на Бенгал за 1882 г. са официално регистрирани 202 смъртни случая от атаки на крокодили. В периода 1884–1885 г. в Северозападните провинции са записани още десетки жертви. В същия период, на остров Банка, изследователят Еп отбелязва 30 случая на загинали или осакатени за десетгодишен престой. Местната инфраструктура – предимно леки дървени канута – се оказва абсолютно незащитена срещу удар с опашка на петметров хищник.
