Когато Джордж Шоу, пазител на зоологическия отдел в Британския музей, поема с ръкавици пратката през 1799 година, първата му реакция е напълно рационална. Човекът просто познава пазара. По онова време пазарът на сувенири от Изтока е заливан от т.нар. „фиджийски русалки“ – гротескни комбинации от маймунски торсове, пришити към опашки на големи риби, изработвани от китайски и японски рибари за лековерни британски моряци. Шоу взема ситните си ножички и прави резци около основата на човката, за да открие шевовете. Не намира конци, но въпреки това публикува описание с огромно колебание, давайки на съществото латинското име Platypus anatinus, предварително застраховайки се, че вероятно става дума за изкусна азиатска таксидермия.
Проблемът не е в липсата на въображение у лондонските естествоизпитатели, а в пълната липса на анатомична логика според догмите от края на XVIII век. В класификационната система на Карл Линей светът е подреден строго: бозайниците имат козина и раждат живи малки, които кърмят; птиците имат човки и снасят яйца; влечугите имат клоака. При птицечовката тези граници просто се срутват. Налице е козина, но едновременно с това функционира единствено клоака – анатомична формация, при която пикочните, репродуктивните и храносмилателните пътища се отварят в един и същ отвор. Такова устройство в Европа притежават единствено птиците, влечугите и земноводните.
Започва четиридесетгодишна кабинетна война, водена чрез дисекции на изсъхнали, консервирани в спирт екземпляри, изпращани с месеци по корабите около нос Добра надежда. Тъканните образци пристигат в Англия и Франция полуразпаднати, което допълнително замъглява картина. Френският анатом Етиен Жофроа Сент-Илер настоява, че това животно трябва да бъде извадено от класа на бозайниците и за него да се създаде изцяло нов клас, тъй като липсват каквито и да било следи от млечни жлези. И е бил прав за липсата им в класическия им вид.
Едва през 1824 година германският анатом Йохан Фридрих Мекел открива жлезисти структури в коремната стена на женските екземпляри. Но дори тогава британската школа, водена от сър Ричард Оуън – препарирал и описал стотици екземпляри в кралския дисекториум – категорично отказва да ги нарече млечни жлези. Оуън твърди, че това са модифицирани потни или мирисни жлези, защото птицечовката няма зърна. Суровата физиология на терена обаче работи без оглед на британската терминална естетика. Женската птицечовка няма зърна; нейната млечна жлеза отделя гъст, богат на протеини и мазнини секрет директно върху кожата в коремната браздичка. Малките не смучат, а буквално облизват млякото от козината на майката.
Тази находка обаче отваря следващия, още по-неудобен въпрос: как ражда това същество? В продължение на десетилетия местните жители в Австралия и неколцина колониални ловци твърдят, че са намирали меки, кожени яйца в подземните дупки на птицечовките. Академичен Лондон отминава тези сведения с насмешка, приемайки ги за фолклор на неграмотни заселници. Научната логика от онова време гласи: щом има млечни жлези, животното задължително е живораждащо. Всичко останало се смята за биологична невъзможност.
Развръзката идва не от теорията, а от финансиран от Кеймбридж теренен изследовател с достатъчно ресурси и търпение. През 1884 година шотландският зоолог Уилям Колдуел пристига в Куинсланд с конкретна задача – да намери пресни яйцеклетки или ембриони на еднопроходни. Колдуел наема десетки местни аборигени, организира мащабни разкопки по бреговете на реките и анализира над 140 женски екземпляра. На 24 август той най-накрая изважда от дупка женска птицечовка, която току-що е снесла едно яйце, а второто се намира в яйцевода ѝ, подготвено за снасяне.
