Вместо да пише дълги доклади, Колдуел пести думи и пари. Той отива до най-близката телеграфна станция и изпраща легендарната си телеграма от четири думи до Британската асоциация за напредък на науката, която по онова време заседава в Монреал: „Monotremes oviparous, ovum meroblastic“ (Еднопроходните са яйцекладещи, яйцеклетката е меробластична). Меробластичното делене на яйцеклетката е характерно за птиците и влечугите, а не за бозайниците. Четирите думи слагат край на 86-годишния спор, разбивайки рамката, в която европейската наука се опитва да натика австралийската биосфера.
За заселниците и естествоизпитателите остава суровият факт за начина на живот на това животно. Птицечовката не е еволюционен компромис или „грешка“, а изключително специализиран хидродинамичен и ловен механизъм. Тя живее в тунели, изкопани в речните брегове, чиито входове често са скрити под водата. За да снесе и отгледа малките си, женската копае сложни подземни галерии с дължина до 20 метра, като запечатва задната част с няколко глинени прегради. Това спира достъпа на въздух и хищници, създавайки микроклимат със стабилна влажност и температура, където яйцата се инкубират чрез телесната топлина на майката за около десет дни.
Нещо повече – самата човка, заради която Джордж Шоу търси шевове през 1799 година, няма нищо общо с роговата човка на птиците. Тя е мек, гъвкав кожен орган, задвижван от десетки хиляди електрорецептори и механорецептори. Когато птицечовката се гмурка под водата, за да търси речни раци и ларви, тя затваря очите, ears и ноздрите си. Тя ловува напълно сляпа, ориентирайки се единствено по слабите електрически полета, генерирани от съкращението на мускулите на нейната плячка в тинята. Този тип електрорецепция е уникален сред сухоземните и полуводните бозайници.
Сходни безизходици в биологичната систематика се появяват отново десетилетия по-късно при първите опити да се анализират фосилните останки от ранните триасови синапсиди в Южна Африка и Гоби, където границата между влечуго и бозайник се оказва еднакво размита.
През 2008 година разчитането на пълния геном на птицечовката потвърди онова, което морфолозите от XIX век разкриват с толкова родилни мъки. Неговата ДНК съдържа както гени, свързани със снасянето на яйца (характерни за влечугите), така и гени за производство на казеин (основният протеин в млякото на бозайниците). В допълнение, половата му система се определя от пет двойки X и Y хромозоми – общо 10 полови хромозоми, система, която има повече допирни точки с птиците, отколкото с плацентните бозайници.
Историята на Орниторинхус анатинус не е разказ за глупостта на учените от миналото, а за лимитите на инструментите, с които разполагаме. Когато разполагаш единствено с викторианска рамка за класификация, препарирани кожи и бързаш да вкараш всичко в предварително одобрени чекмеджета, природата винаги намира начин да покаже колко несъвършени са теориите ти. В крайна сметка науката не напредва чрез отговори, а чрез сблъсъка с факти, които отказват да се поберат в тях.
