Екологичното алиби на праисторическия човек най-после рухна
Десетилетия наред в палеонтологичните среди се разиграва един и същ удобен театър. Учените спореха дали климатичните промени през последните два ледникови периода са свили пасищата, или някаква невидима природна сила е заличила вълнестите мамути, гигантските ленивци и още десетки видове сухоземни колоси. Изглеждаше по-лесно да обвиним Слънцето, орбиталните цикли или топенето на ледниците, вместо да погледнем към собствените си предци. Новите данни на екипа от Центъра за екологична динамика в новата биосфера (ECONOVO) към Датската национална изследователска фондация, публикувани в научното списание Cambridge Prisms: Extinction, слагат край на тази интелектуална мъгла. Човешкото хищничество от страна на ранните ловци-събирачи се очертава като единственият логичен и физически подкрепен фактор, който обяснява защо Земята е била лишена от най-големите си бозайници преди около 50 000 години.
Зад това изследване стои сериозен масив от палеоклиматични възстановки, анализи на древни ДНК проби и прецизна инвентаризация на археологическите находки. Проф. Йенс-Кристиан Свенинг, водещ учен в изследването, посочва, че масовото изчезване на едри животни – т.нар. мегафауна с тегло над 45 килограма – през последните 50 000 години е напълно уникално събитие за последните 66 милиона години. До този момент планетата е преминала през десетки цикли на затопляне и застудяване без подобни селективни чистки. Ако климатичните флуктуации бяха основният двигател, щяхме да виждаме същите пагубни резултати и при предишните междуледникови епохи. Но фосилният запис от онези периоди мълчи за подобни масови измирания, което автоматично отваря сериозни пробойни в теорията за климатичната гибел.
Анатомия на прекомерната експлоатация
Истинският проблем на големите животни не е бил студът, а простата математика на тяхното възпроизводство. Колкото по-голямо е едно животно, толкова по-бавна е неговата биологична машина. Мамутите и големите носорози са имали бременност, продължаваща близо две години, раждали са по едно малко и са достигали полова зрялост след повече от десетилетие. В условията на дивата природа това е устойчива стратегия, но само докато на сцената не се появи двукрак хищник с технология за групов лов. Когато ранните хора започнат систематично да убиват женските екземпляри, балансът се срива необратимо. Логистиката на палеолитния лов е била брутално прагматична: едно убито голямо животно осигурява стотици килограми калории, мазнини и суровини за кожи и оръдия с минимален разход на енергия в сравнение с преследването на десетки бързи дребни гризачи.
Тази теория за праисторическото пренасищане с лов, лансирана за първи път в по-ограничен мащаб в някои от предишните ни анализи за неолитната революция, днес намира своето физическо потвърждение на терен. През март тази година бяха представени неоспорими доказателства от палеолитни обекти: останки от сложни ями-капани, пригодени за улов на гиганти, и микроскопски анализи на протеинови остатъци по върховете на каменни копия. Тези артефакти показват, че хората не просто са събирали мърша, а са били активни, високоспециализирани ловци.
Освен това географското разпределение на измиранията следва стъпките на човешката миграция, а не картата на температурните аномалии. Стабилните в климатично отношение райони са загубили своята мегафауна със същата скорост, с която са я загубили и динамичните зони. Фосилните данни показват как популациите намаляват вълнообразно – първо изчезват най-едрите видове над 1000 килограма, където са засегнати 40 от общо 48 изследвани вида. С намаляването на тегловия клас намалява и процентът на изчезване. Това е ясен белег за селективен избор на мишените: ловците първо са обрали най-лесните и най-богатите на ресурс цели, преди да преминат към по-дребните и трудни за улавяне животни.
Дългото ехо на палеолитната катастрофа
Когато заличиш архитектите на ландшафта, цялата система се разпада. Изчезването на мегафауната не е просто загуба на няколко десетки екзотични вида бозайници; това е събитие, което пренаписва вегетационната карта на цели континенти. Големите тревопасни животни са контролирали гъстотата на горите, поддържали са открити пасища чрез паша и стъпкване, разпространявали са семена на огромни разстояния и са рециклирали хранителни вещества чрез екскрементите си. С тяхната смърт светът е станал по-нисък, по-северен и по-податлив на масивни горски пожари, тъй като сухата биомаса вече не е имало кой да я консумира.
Този процес на антропогенен натиск не спира до праисторията. В по-близките хилядолетия, от последните 5000 години до наши дни, същият модел се повтаря в Азия и Америка с останалите по-дребни представители на мегафауната. Документирано е изчезването на водния бивол Bubalus mephistopheles и дивия кон Equus ovodovi в Китай, както и на императорския гибон Junzi imperialis. Проучването на Свенинг обръща внимание и на съвременния колапс на оцелелите азиатски слонове, носорози и тигри, чиито местообитания днес са превърнати в земеделски земи и индустриални зони.
Задълбоченото вглеждане в тези процеси показва, че днешната криза на биоразнообразието не е нов феномен, роден с индустриалната революция. Тя е просто продължение на един древен логистичен модел на експлоатация, започнал още когато първият палеолитен ловец е разбрал, че е по-лесно да изкопае яма за мамут, отколкото да тича след стадо диви зайци. Разликата е само в мащаба и в инструментите, с които разполагаме днес.
