Ако сглобим тези исторически факти с хронологията на романа, излиза един особен анатомичен парадокс в образа на Атос. Докато граф дьо Ла Фер пие евтино вино в хан „Двете петли“ и крие миналото си в сянката на ротата на д'Тревил, майка му – по логиката на собствения му произход – управлява финансите на кралицата майка и инвестира трансатлантически експедиции. Счетоводните документи на двора показват, че през 1625 година – годината, в която д'Артанян пристига в Париж – мадам дьо Гершвил все още държи ключовете от хазната на Мария де Медичи, въпреки нарастващото напрежение между кралицата майка и кардинал Ришельо.
Това разминаване между суровата материална реалност на епохата и литературния образ разкрива как Дюма е ползвал архивите. Той не е създавал герои от нищото; той е вземал реални институционални гиганти от XVII век и ги е разграждал на отделни психологически черти. Сдържаността на Атос, пълното му равнодушие към парите и студената му дистанцираност от властта са точно обратното на поведението на реалните му предполагаеми роднини. Докато мадам дьо Гершвил води съдебни дела срещу английски косари за заловени кораби край бреговете на Мейн, нейният литературен син пропива последните си сута в провинциални кръчми.
Има обаче един физически проблем в тази генеалогична хипотеза, който историците рядко подчертават. Историческата Антоанета дьо Пон има два брака – първо с Анри дьо Сили, граф дьо Ла Рош-Гийон, и след това с Шарл дю Плеси-Лианкур. Децата от тези бракове са добре документирани в Парижкия архив и нито едно от тях не съответства на биографията на беарнския благородник Арман дьо Силек. Нещо повече, радиовъглеродните изследвания и датирането на документите от родовия архив на род дю Плеси показват, че нито един от наследниците на маркизата не е служил като обикновен мускетар в ротата на краля. Това логично потвърждава, че Дюма е извършил съзнателна родова компилация: взел е неоспоримия блясък и реалната власт на мадам дьо Гершвил и ги е пришивал към тъмната биография на беарнския си герой, за да му придаде тежест, която обикновеният дребен благородник от Пиренеите никога не би могъл да има.
Така митът за Атос се разпада на две ясно Separated компоненти. От една страна е реалният мускетар – зле платен, принуден да разчита на кралската дажба и загинал в безсмислен нощен сблъсък. От другата страна е литературният граф дьо Ла Фер – хибрид между военната аристокрация на френския Юг и огромната финансово-политическа машина на двора на Мария де Медичи. Всичко останало са просто метафори, с които романистите от XIX век са запълвали пробойните в оцелелите кралски регистри.
Разглеждането на [френската кралска администрация през XVII век] показва, че зад всеки литературен герой от тази епоха стои плътна мрежа от нотариални актове, борчови разписки и кралски укази. В крайна сметка, истинската сила на Атос не идва от имагинерните му благороднически жестове, а от факта, че Дюма го е ситуирал в центъра на реални исторически процеси – там, където парите на колониалните компании се пресичат с амбициите на кралските придворни. Дори и най-мрачната легенда за изневяра и екзекуция в провинциалното имение почива върху съвсем конкретни юридически норми от епохата, когато брачната сделка е била преди всичко трансфер на земя и феодални права.
Разминаването между историческите документи и литературната измислица бе подробно анализирано и в [изследването на френските колониални архиви], където ролята на мадам дьо Гершвил е документирана с абсолютна математическа точност, далеч от романтичната мъгла на парижките салони. Реалността на френския двор през 1620-те години е била много по-сурова, финансово прагматична и пресметлива, отколкото класическият романтизъм е готов да признае.
