Това обаче не означава, че митовете за голямото наводнение са възникнали в пълно вакуумно пространство без реален материален дразнител. Изследванията на Уилям Райън и Уолтър Питман от Колумбийския университет върху Черноморския басейн разкриват истинска хидрологична драма, случила се приблизително преди 7500–8000 години. По това време сладководното езеро, заемало днешното дъно на Черно море, е било бързо залято от покачващите се води на Средиземно море, пробили сухоземната преграда при Босфора вследствие на топенето на ледниците от последния ледников период.
Мащабът на това събитие е бил катастрофален за тогавашните неолитни земеделски общности, населяващи крайбрежните низини. Дебитът на водата, нахлуваща през Босфорския проток, е надвишавал стотици пъти водопада Ниагара, а водното ниво се е покачвало с сантиметри на ден, заливайки хиляди квадрати суша и прогонвайки населението на север и запад. За древните хора, чийто целия познат свят се е изчерпвал с няколкостотин километра около речната долина или езерния бряг, подобно събитие несъмнено е изглеждало като пълно унищожение на Земята.
Подобни локални катаклизми са регистрирани и в Месопотамия. Археологическите разкопки в древните градове Ур, Киш и Шурупак, проведени от Леонард Уоли и последвали го екипи, наистина разкриват дебели пластове от чиста, стерилна речна тиня, заклинени между културните пластове с керамика. Анализът на тези пластове показва разливи на реките Тигър и Ефрат, които периодично са излизали от руслата си поради изключително силните пролетни мусонни дъждове и топенето на снеговете в Анадолските планини. Трябва обаче да се отбележи, че тинестите пластове в Ур и Киш не съвпадат по време – те датират от различни векове, което потвърждава, че става дума за поредица от локални бедствия, а не за еднократно глобално събитие.
Тъкмо тези месопотамски разливи са залегнали в основата на Сумерския кралски списък, Епоса за Гилгамеш и легендата за Утнапищим, откъдето по-късно семитските племена заемат мотива, за да го модифицират в библейския разказ за Ной. Текстът се е пренасял, преписвал и доукрасявал през вековете в манастирските и храмовите архиви, трупайки драматизъм за сметка на фактологичната прецизност. Подобни мотиви откриваме и в Индия с мита за Ману, и в гръцката митология с Девкалион и Пира – все истории, коренящи се в реалния страх на ранните цивилизации от речните системи, край които са строили градовете си.
Преминаването от суровите исторически факти към метафизичните интерпретации винаги е било въпрос на личен избор и светоглед. Архивните гробища са пълни с хипотези, които изглеждат елегантни на хартия, но се разпадат при първия сблъсък с лопатата на археолога или с въглеродния анализ в лабораторията. Както показва подробно изследване за ранните миграции в Близкия изток, хората винаги са се приспособявали към промените в околната среда, бягайки от прииждащите води и пренасяйки със себе си спомена за загубената суша.
При липсата на глобален геоложки слой от утаечни скали с идентичен състав и възраст по цялото кълбо, при липсата на палеогенетични тесни гърла при всички видове животни по едно и също време, теорията за Всемирния потоп си остава красив литературен паметник. Всяка опит той да бъде превърнат в научно доказан факт изисква пренебрегване на физическите закони, геологията и здравия разум. Водата наистана е пренареждала карти на цивилизации, но го е правила парче по парче, река по река, залив по залив – без драматизма на божествения гняв, но с цялата жестокост на природния закон.
