Скептиците веднага биха възразили, че подобни процеси на втвърдяване на скали изискват милиони години и не могат да се случват в рамките на човешката история. Самата ортодоксална геология обаче съдържа пробойни в теорията за бавните, еднообразни процеси, които се преподават от времето на Чарлз Лайъл. Вземете за пример гранитните масиви в Алтайските планини. Според учебниците гранитът е дълбочинна магмена скала, която кристализира бавно в земната кора при колосални температури и налягане. Но в Алтай геолозите редовно се сблъскват с гранити, в които са вградени добре заоблени речни камъни и калдъръм от съвсем различен минерален състав. Ако гранитът наистина е бил разтопена магмена стопилка с температура над хиляда градуса, тези речни камъни вътре в него отдавна щяха да са се стопили и разтворили безследно в общата маса. Фактът, че те са запазили ясните си граници и структура, подсказва, че кристализацията на този гранит е станала при ниски температури, не в огнена стопилка, а в гъст водно-минерален разтвор, който впоследствие се е втвърдил.
Същата логика на изтласкване и втвърдяване на течни минерални маси обяснява много по-чисто и редица природни образувания, които обикновено се приписват единствено на вятърната и водната ерозия. Такива са прочутите каменни гъби в различни точки на Евразия или монолитните плочи на долмените в Северен Кавказ. Около кавказките долмени – тези масивни камерни гробници от бронзовата епоха, тежащи десетки тонове – теренът е осеян с безформени, набъбнали скални маси, които изглеждат сякаш са изтекли от земята като гъста лава, но без следи от изгаряне. Изследователите на тези обекти отдавна отбелязват, че огромните покривни плочи на долмените имат структура, идентична с тези набъбнали издатини, и по краищата им често липсват следи от кариерно отцепване с клинове. Още по-показателен е случаят с камъните около свещения извор Каменец в Московска област. Там на повърхността лежат огромни валуни с характерна гъбеста и набъбнала геометрия, която не може да бъде обяснена с ледниково влачене или водно измиване. В природата подобно рязко увеличаване на обема с десет до петнадесет пъти при контакт с вода е добре познато при бентонитовите глини, които при последваща химична реакция с калциеви и силициеви съединения могат да наберат здравина, съпоставима с тази на качествен бетон.
Остава основният въпрос: ако земната кора наистина е изхвърляла подобни естествени строителни смеси в древността, защо днес не виждаме как от земята извира течен гранит или пластичен варовик? Отговорът вероятно се крие в промяната на геотектонския режим на планетата. За да се образува такъв природен геополимерен разтвор в огромни количества, е необходимо съвпадение на две условия: мощно нагряване или раздвижване в дълбочина и наличие на огромни подземни водоносни хоризонти под високо налягане. При тектонски катаклизъм, когато нагорещени минерални маси влязат в контакт с подземни морета, калцинираните минерали във водата образуват химична суспензия, която по състав е на крачка от съвременния хидравличен цимент. Изтласкана през пукнатините на кората под колосално налягане, тази маса излиза на повърхността като гъста, пластична каша. Тя не изстива мигновено като вулканичната лава, а остава податлива на обработка в продължение на месеци или дори няколко години, докато тече бавният процес на дехидратация и кристализация. За хората, оцелели след подобен геотектонски трус, тези находища са представлявали готов, безплатен и идеален строителен материал, който не изисква взривяване на скали или изсичане на гори за изпичане на вар. Когато масата най-сетне е набрала пълната си якост, тя се е превърнала в непробиваемата броня, която днес наричаме мегалитна архитектура. Разбира се, тази хипотеза все още чака своите категорични лабораторни доказателства чрез прецизен изотопен и петрографски анализ на контактните зони между блоковете в Андите и Анатолия, но тя прави нещо, което официалната археология така и не успя за два века: връща здравия инженерния разум в разговора за миналото.