В природата нищо не се дава даром, особено когато става дума за гравитация и триене. Ако прекарате достатъчно време в разглеждане на скелети в някое университетско хранилище или просто се загледате в начина, по който хората се влачат сутрин към спирката, ще забележите една фундаментална конструктивна особеност, която изглежда напълно налудничава от инженерна гледна точка. При всяка нормална крачка човекът изхвърля крака си напред и удря земята първо с петата, превръщайки собствения си скелет в твърд лост, който поема директния шок от сблъсъка с терена. Нито едно друго двуного същество не си позволява подобно безобразие спрямо собствените си стави. Когато шимпанзетата се изправят и тръгнат на два крака, те приземяват тежестта си върху средната част на стъпалото или близо до външния му ръб, използвайки свода и сухожилията като естествен амортисьор, точно както би направил всеки разумен инженер, натоварен със задачата да пази механизма от преждевременно износване.
Изследване на екип под ръководството на антрополога Никълъс Холовка от Държавния университет на Пенсилвания и Университета в Бъфало, публикувано в списанието на Националната академия на науките на САЩ, поставя този странен човешки навик под студената светлина на високоскоростните камери и силовите платформи. Учените са проследили движението на девет души и са го сравнили с детайлни записи на двадесет и едно шимпанзета, за да измерят какво точно се случва в милисекундите на допир със земята. Резултатите потвърждават това, което анатомите подозират от десетилетия, но рядко формулират толкова директно: удрянето с пета генерира значително по-високи ударни вълни нагоре по крака, отколкото стъпването на средната част на ходилото. На пръв поглед изглежда, че еволюцията ни е пробутала дефектна конструкция, която сама се разрушава при всяка разходка по паважа.
Счетоводството на саваната
Истината обаче става ясна веднага щом преместим погледа от ортопедичния кабинет към суровата икономика на оцеляването в плейстоцена. Когато изследователите измерват метаболитната цена на двата вида походка, логиката на тази анатомична саможертва лъсва без никакви романтични украси. Ходенето с опора върху средната част на стъпалото, каквото практикуват нашите най-близки роднини сред приматите, изисква между двадесет и шест и четиридесет и един процента повече енергия в сравнение с нашия твърд удар с пета. В свят, в който сутрешната закуска не чака в хладилника, а трябва да бъде изровена от сухата пръст или преследвана с километри под палещото слънце на Източна Африка, разлика от една трета в разхода на гориво не е просто статистика, а разлика между живота и гладната смърт.
Човешкото тяло е избрало да функционира като обърнато махало. Като забиваме петата си напред с изпънато коляно, ние превръщаме инерцията на движението напред в повдигане на центъра на тежестта, след което просто падаме напред към следващата крачка, без да хабим мускулна сила за постоянно пружиниране. Шимпанзетата не могат да си позволят този фокус, защото техните бедра, колене и таз са скроени за катерене по клоните, което ги принуждава да вървят с леко свити крака и да държат мускулите си под непрекъснато напрежение, за да не рухнат. Те плащат за мекото си стъпване с огромен разход на калории, поради което след няколкостотин метра изправен вървеж са готови да се върнат на четири крака. Ние, от друга страна, сме жертвали мекотата на хода, за да можем да покриваме десетки километри дневно с минимален запас от вода и храна в стомаха.
Тук обаче възниква един сериозен физически проблем, който редколегиите на популярните списания обичат да замитат под килима в името на възторжените разкази за човешкото съвършенство. Ако ударът с пета е толкова изгоден енергийно, защо същият този механизъм се превръща в катастрофа, веднага щом ускорим темпото и преминем от ходене към бягане? При тичане пиковото натоварване върху колянната става скача тройно в сравнение с нормалния вървеж, и ако се опитате да забиете голата си пета в твърд терен със скоростта на бегач, ударната вълна ще разбие хрущялите и сухожилията ви за броени седмици. Неслучайно хората, които тичат боси или с тънки сандали, инстинктивно променят техниката си и започват да се приземяват на предната или средната част на стъпалото, връщайки се към онзи по-скъп енергийно, но щадящ ставите модел, от който са се отказали при бавното ходене. Съвременните маратонки с дебели подметки от пяна всъщност са инженерна патерица, която ни позволява да запазим навика си да удряме с пета дори когато тичаме, заблуждавайки нервната система, че стъпваме върху мек мъх, докато в действителност костите ни продължават да поемат същите брутални сътресения.