Когато през 1939 година американският ихтиолог Уилбърт Чапман описва за първи път вида Macropinna microstoma, научната общност се оказва изправена пред анатомичен ребус, който дълго време остава в архивното гробище на неразгаданите морфологии. Екземплярите, извадени с тралове от дълбочини между шестстотин и осемстотин метра в северната част на Тихия океан, представляват малки, тъмни на цвят риби с дължина около петнадесет сантиметра, чиито глави изглеждат напълно обезобразени. Липсва каквато и да било следа от прозрачна структура, а огромните тръбовидни очи стърчат странно нагоре, сякаш са били изтласкани от черепната кухина при самото улавяне. Десетилетия наред илюстраторите на учебници по зоология рисуват това същество без защитния му купол, приемайки увредената от декомпресията тъкан за естествено състояние. Проблемът не е в липсата на наблюдателност, а в бруталната физика на океана. На дълбочина от седемстотин метра водният стълб упражнява налягане, което надвишава атмосферното десетки пъти, а температурата на водата рядко се покачва над четири градуса по Целзий. В момента, в който тралът започне да изтегля улова към повърхността, газовете и специфичните течности в тъканите на дълбоководните организми реагират на резкия спад в налягането. Мекият, изпълнен с течност щит над главата на макропината буквално се срутва и разкъсва, оставяйки след себе си само безформена слуз върху палубата на изследователския кораб. Така в продължение на седемдесет години науката изучава не реалния организъм, а последствията от собствения си груб метод за събиране на проби.
Истинската конструкция на този хищник става видима едва през 2009 година, когато изследователите Брус Робисън и Ким Райзенбихлер от Изследователския институт към аквариума в залива Монтерей използват дистанционно управляемите подводни апарати Ventana и Tiburon. Снабдени с високочувствителни камери и специални камери за улавяне на живи организми без промяна на средата, апаратите заснемат рибата в естествения ѝ хабитат край бреговете на Калифорния. Кадрите разкриват структура, която на пръв поглед противоречи на базовите представи за гръбначната анатомия. Цялата горна част на главата на рибата е покрита от напълно прозрачен, мек купол, изпълнен с бистра течност, през който ясно се виждат две яркозелени, цилиндрични очи. Това, което непрофесионалното око веднага възприема като очи над малката уста, всъщност са обонятелните капсули, тоест ноздрите на животното. Същинските зрителни органи са разположени дълбоко вътре в самата глава, защитени от външната среда чрез въпросната течна бариера. Подобна конфигурация повдига сериозен въпрос за еволюционната логика и цената на поддържането на толкова сложен и уязвим орган в среда с крайно оскъдни ресурси.
В зоната, където оперира макропината, слънчевата светлина практически не достига, което прави зрението изключително скъп от енергийна гледна точка сетивен механизъм. За да има смисъл изграждането на големи тръбовидни очи с широки лещи, те трябва да улавят и най-слабите проблясъци на остатъчната синя светлина от повърхността, както и биолуминесценцията на околните организми. Тук обаче се появява сериозна пробойна в теорията за обикновеното нощно виждане. Наличието на ярък зелен пигмент в лещите на макропината не служи за усилване на светлината, а точно обратното – той действа като оптичен филтър. Според анализа на оптичните свойства на тези лещи, зеленият филтър блокира естествената слънчева светлина, идваща директно отгоре, за да позволи на рибата да разпознае специфичното биолуминесцентно сияние на своите жертви или конкуренти, което иначе би се изгубило на фона на слабия синкав здрач. Това показва, че зрението ѝ не е просто пасивен радар, а специализиран инструмент за разграничаване на фалшиви сигнали от реална храна. Все пак остава неясно как точно метаболизмът на толкова дребна риба успява да синтезира и поддържа прозрачността на купола, без в него да се развият бактерии или да настъпи помътняване, което би я ослепило завинаги.
Логистиката на оцеляването в батипелагичната зона се свежда до строг енергиен бюджет, в който всяко излишно движение означава сигурна смърт от глад. Макропината не преследва плячката си, тъй като разходът на калории при плуване на дълги разстояния би надвишил енергийната стойност на улова. Вместо това тя използва широките си, плоски перки като прецизни стабилизатори, за да виси неподвижно в хоризонтално положение във водния стълб. В тази поза цилиндричните ѝ очи са насочени строго нагоре, сканирайки водния обем над главата ѝ за силуети на дребен зоопланктон или за присъствието на по-големи хищници. Дълго време биолозите смятат, че поради тръбовидната си форма тези очи са фиксирани в черепа и рибата има тунелно зрение само към повърхността, което би направило храненето ѝ изключително трудно, предвид факта, че устата ѝ е разположена отпред. Наблюденията на живия екземпляр в лабораторния аквариум обаче опровергават това допускане и разкриват сложен мускулен механизъм, който позволява на очните ябълки да се завъртат напред в рамките на прозрачния купол. Когато рибата засече цел над себе си, тя започва бавно да издига тялото си във вертикална позиция, а очите ѝ синхронно се завъртат, за да запазят визуален контакт с плячката, докато устата се изравни с нея.