Ако прекарате достатъчно време над архивите на астрофизиката или над динамичните симулации на протопланетарните дискове, бързо ще загубите склонността да виждате космоса като хармоничен часовников механизъм. В ранните етапи от формирането на нашата звезда Слънцето не е било кроткият жълт джудже-стопанин, а гравитационен център, заобиколен от плътен, хаотичен вортeкс от газ, силикатен прах и скални блокове с размерите на днешни астероиди. При зараждането на планетите масата не се е разпределяла елегантно, а през непрекъснати сблъсъци с огромна скорост. Земята, каквато я познаваме с нейния уникален спътник, е продукт на точно такъв брутален контакт – хипотетичното тяло Тея с размерите на Марс се удря под ъгъл, стопява мантията на младата ни планета и изхвърля достатъчно материя в орбита, за да се кондензира Луната. Това е добре известната стандартна хипотеза. Това, за което рядко се говори извън тесния кръг на специалистите, е физическият проблем с останалите компоненти на системата.
Днешните осем планети оставят сериозни пробойни в теорията за гладкото формиране от протопланетарен диск. Анализът на около 5000 открити досега екзопланетни системи показва една ясна тенденция: масово около другите звезди се наблюдават така наречените суперземи – планети с маса между тази на Земята и тази на Нептун, разположени на сравнително близки орбити до своите слънца. В нашата система такъв свят липсва. Или поне липсва днес. Моделът „Ница“, който от години се опитва да пресъздаде орбитирането и смущенията на газовите гиганти, дълго време се сблъскваше с математически парадокс. За да се обяснят днешните орбити на Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун, математиката почти неизменно изисква присъствието на поне още един масивен обект в тази зона – леден гигант, който впоследствие е бил гравитационно изтласкан.
Данните сочат, че между Сатурн и Уран е съществувало тяло с размерите и масата на Нептун. Когато газовите гиганти са навлезли в резонанс, гравитационното нестабилно състояние е действало като прашка. Въпросният пети гигант е бил изхвърлен от системата в междузвездното пространство, превръщайки се в скитаща планета. Дълго време това събитие се свързваше механично с така нареченото Късно тежко бомбардиране – период преди приблизително 3,8 милиарда години, белязал повърхността на Луната и Меркурий с гигантски кратери. Анализът на лунните образци от мисиите Аполо и по-скорошните радиоизотопни датирания обаче показват съществени разминавания. Изхвърлянето на този излишен леден гигант вероятно се е случило далеч по-рано, в първите няколко десетки милиона години след зараждането на диска, когато газовото триене все още е оказвало значително влияние върху орбиталния дрейф.
И докато единият свят е бил изхвърлен навън, друг, значително по-плътен и масивен, е поел в противоположната посока – право към ядрото на системата. Става дума за суперземя с маса между 5 и 10 пъти тази на нашия дом. Тук не опираме до спекулации, а до измервания на самото Слънце. Слънчевата хелиосеизмология – науката, която изучава разпространението на акустичните вълни вътре в звездата, подобно на това как сеизмолозите изучават земните трусове – разкрива аномалии, които традиционните модели на звездната еволюция просто не могат да съвместят.
