Този механизъм обяснява и един друг феномен, който дълго време се смяташе за граница на физическите възможности: движението върху лед при екстремни студове. В продължение на десетилетия се приемаше, че карането на ски при температури под минус четиридесет градуса е невъзможно, тъй като в тези условия термалният слой не може да се образува. Изследванията на екипа от Саарланд обаче показват, че диполните взаимодействия не зависят от класическата температура по начина, по който зависи термодинамичното топене. Диполите продължават да разрушават решетката дори в условия, близки до абсолютната нула — минус 273,15 градуса. При такива екстремни стойности образуваният микроскопичен филм става изключително вискозен, с плътност, надвишаваща тази на гъст мед, но той фундаментално съществува и променя триенето.
Истинската стойност на това откритие не е просто в коригирането на един стар учебникарски мит, а в практическата инженерия на материалите. Науката за триенето и износването досега работи с модели, които просто пропускаха основния двигател на процеса на микроскопично ниво. Разбирането на тези електростатични взаимодействия отваря вратата за проектиране на нови видове индустриални покрития, специални гумени състави за зимни условия и материали за аерокосмическата индустрия, където работата при критично ниски температури е ежедневие.
Разглеждането на фазовите преходи през призмата на молекулярните диполи показва за пореден път колко лесно научната общност може да остане сляпа за очевидни пукнатини в една теория, стига тя да носи авторитета на двувековна традиция. Подробни експерименти в сходни области вече показаха подобни проблеми при моделирането на материали, както видяхме при анализите около пропускането на електрони в реакторите за термоядрен синтез, където стари математически допускания спираха прогреса с десетилетия. Оказва се, че както в реакторите, така и на най-обикновения зимен тротоар, фундаменталните отговори винаги са били скрити в микроскопичния хаос на заряда.
