В продължение на близо две столетия физиката живееше с удобна илюзия. Всеки учебник по термодинамика повтаряше догмата, формулирана още през XIX век от Джеймс Томсън — брат на известния лорд Келвин. Теорията беше елегантна в своята простота: когато стъпите върху заледен тротоар, телесното ви тегло упражнява механично налягане, което понижава точката на топене на леда, а триенето допълнително генерира топлина. Резултатът е тънък воден филм, който действа като смазка. Схема, която изглежда абсолютно логична на хартия, но съдържа фундаментални пробойни в теорията, които години наред бяха игнорирани от академичната общност.
Ако изчисленията на Томсън бяха напълно верни в реалния свят, човек със стандартно тегло просто не би могъл да създаде достатъчно налягане под подметките си, за да разтопи кристалната решетка при температури под минус три градуса по Целзий. Досега физиците затваряха очи пред този параметричен парадокс, оправдавайки го с неравности по повърхността или феномена на кинетичното триене. Лабораторните данни и новите симулации обаче показват съвсем друга картина.
Екип от физици от Университета в Саарланд, воден от д-р Мартин Мюзер, съвместно с д-р Ашраф Атила и д-р Сергей Сухомлинов, проведе мащабни компютърни моделирания на границата между твърдите тела. Техните анализи оспориха историческия консенсус и показаха, че механичното налягане и генерираната от движението топлина са абсолютно вторични фактори. Всъщност повърхностният фазов преход се управлява от електростатичните взаимодействия между молекулярните диполи.
При ниски температури водните молекули се подреждат в строга, високоорганизирана кристална решетка. Молекулата на водата обаче има асиметрично разпределение на електронния заряд — едната страна е частично отрицателна, а другата частично положителна. Когато външно тяло, било то гумена подметка или метална шина, влезе в контакт с повърхността, диполите на външния материал започват да взаимодействат пряко с диполите на ледената повърхност. Това електростатично поле моментално разрушава подредената структура на горния слой атоми. Получава се структурно разстройство — кристалната решетка се срива в аморфно, неподредено състояние, което физически се държи като течност, без за това да е било нужно каквото и да е механично нагряване или смазване от налягане.
