Морфология на една внезапна вяра
В ежедневната клинична и изследователска практика сблъсъкът с този феномен рядко идва под формата на философски дебат. Случва се тихо, почти между другото. Пристига човек с формално образование, с напълно подреден социален живот, спазващ външните ритуали на традиционната култура, и в даден момент съвсем естествено, с тона, с който обсъжда промените в барометричното налягане, пуска забележката: „В минал живот вероятно съм бил друг човек“.
В подобни moments реакцията не бива да е ироничен смях или моментално оборване. Истинският въпрос, който изследователят трябва да си постави, е как тази концепция е успяла да проникне толкова дълбоко в западното съзнание, че да се възприема като подразбираща се даденост. За да се разбере този процес, е необходимо да се изчисти наслоената интелектуална мъгла и да се потърси генезисът на идеята.
Прераждането в своя оригинален, азиатски контекст никога не е било оптимистична теория за личностно развитие. В класическите източни системи – както в индуистките школи, така и в ранния будизъм – веригата от прераждания (самсара) се възприема като сурово, почти механично изпитание. Това е цикъл на неизбежно страдание, стареене, болест и отново раждане. За класическия източен мислител целта никога не е била да се връща отново и отново, за да „учи уроци“ или да се наслаждава на нови превъплъщения. Крайната цел винаги е била пълното окончателно прекъсване на този цикъл – мокша или нирвана, заличаване на отделното "аз" и разтваряне в безличното цяло. В този си вид концепцията е по-скоро физическо и духовно наказание, отколкото обещание за безсмъртие.
Конструирането на у Same-day удобния мит
За да стане тази източна концепция смилаема за европейския ум, тя трябваше да премине през сериозна адаптация и преформатиране. Преломният момент настъпва през втората половина на XIX век, благодарение на колосалния по обем, макар и съмнителен по изследователска стойност труд на Елена Блаватска и нейното Теософско общество.
Блаватска взема фрагменти от индийските текстове, комбинира ги с западния окултизъм, изкривява терминологията и създава продукт, пригоден за консумация от европейската интелигенция, която по онова време вече започва да губи опората си в традиционното християнство. В тази нова версия проклятието на самсара е магически превърнато в спирала на безкраен прогрес. Ужасът от изчезването е заменен с утешителната представа за „училище на душата“, където грешките не носят окончателна присъда, а просто нов опит.
Това психологическо преформатиране идеално пасва на нарастващия индивидуализъм. В традиционната западна мисъл и в християнството екзистенциалната рамка е крайно строга: животът е единствен, неповторим и уникален. Изборите, направени тук, имат окончателна стойност. Моралната отговорност е пряка, а всеки акт носи своята тежест пред сметка, която се плаща лично.
Концепцията за прераждането, модифицирана от теософията, предлага елегантен изход от този натиск. Тя действа като психологически анестетик. Ако човек се провали днес, ако не успее да подреди живота си, да вземе решение или да поеме последиците от действията си, теорeтичният механизъм на прераждането му казва: „Няма значение, имаш на разположение вечността“. Това подменя понятието за лична отговорност с удобна илюзия за безкрайни възможности.
