Всичко започва през октомври 1859 г., когато корабът Lightning акостира в Мелбърн, пренасяйки 24 европейски диви заека (Oryctolagus cuniculus), поръчани от заселника Томас Остин за ловни цели. В земя с абсолютен дефицит на естествени хищници от рода на плацентарните хищници, с мек климат и с рохкава, лесна за изкопаване на тунели почва, тези две дузини животни стават източник на най-бързото демографско разпространение на бозайник, регистрирано в историята. До края на 19-ти век популацията Вече се изчислява на стотици милиони, а разрушаването на повърхностния почвен слой от пашата и изкопаването на дупки причинява необратима ерозия, допринасяйки за пълното изчезване на десетки местни видове като торбестия бандикут и малкия кенгуров плъх.
Първоначално реакцията на заселниците е строго прагматична. През сушата от 1890-те години и по-късно, по време на Голямата депресия през 30-те години на 20-ти век, дивите зайци всъщност спасяват хиляди семейства в провинциален Нов Южен Уелс и Виктория от пълен глад. Заешкото месо, известно тогава в местния фолклор като "подземно овнешко" (underground mutton), е било евтин, макар и постно-протеинов източник за работническата класа. Дори се развива мащабна индустрия за експорт на кожа и замразено месо за Великобритания. Логиката на оцеляването обаче се сблъсква с физическия лимит на ресурсната база. Калорийният дефицит на самото заешко месо – изключително ниско съдържание на мазнини, водещо до т.нар. "протеиново отравяне" при липса на други мазнини – е само първият оперативен проблем. Истинският колапс на тази индустрия настъпва, когато държавата спира да разчита на капани, отрови и механични бариери и преминава към биологична война.
До 1950 г. всички конвенционални методи са претърпели пълен провал. Изграждането на известната "Ограда срещу зайците" (Rabbit-Proof Fence) в Западна Австралия – с дължина над 3000 километра – се оказва безполезно, тъй като животните подкопават мрежите или ги преминават през естествени отвори още преди завършването на строежа. Тогава Организацията за научни и промишлени изследвания на Британската общност (CSIRO) освобождава в басейна на река Мърей вируса Myxoma – поксивирус, произхождащ от Южна Америка.
Ефектът през първата година е потресаващ: смъртността сред заразените зайци достига 99.8%. Континентът се превръща в архивно гробище на гниеща биомаса. Заболяването причинява тежки серозно-гноини конюнктивити, масивни отоци по главата и вътрешните органи и продължителна агония, траеща между 10 и 14 дни. В рамките на месеци картината в австралийската пустош се променя драматично: милиони трупове заразяват водоизточниците, а оцелелите екземпляри са покрити с тумори, открити рани и вторични бактериални инфекции. От този момент нататък за нито един потребител или търговец на дребно не е било възможно да разглежда дивия заек като храна. Никой логистичен оператор не би поел риска да събира, транспортира и обработва дивеч от региони, където вирусът вършее с пълна сила.
Това, което виролозите първоначално празнуват като триумф, бързо показва своите пробойни в теорията. Чрез класически естествен подбор, устойчивите на вируса зайци започват да оцеляват и да се размножават, докато самият щам на миксоматозата мутира към по-малко вирулентни форми, за да не убива гостоприемника си твърде бързо. До 1980-те години популацията отново се възстановява до критичните 200 милиона единици. Реакцията на правителството в Канбера е вторичен биологичен удар: през 1995 г., след изтичане на щам от изолираната изследователска станция на остров Уордън, в обcirculation е пуснат Rabbit Hemorrhagic Disease Virus (RHDV) – калицивирус, причиняващ хеморагична болест.
