Патологична съпротива: Гумоза и системни инфекции
Трябва обаче да останем скептични към чистите катастрофични теории и да погледнем ботаническия реализъм на терен. В съвременния свят съществуват примери за екстремно отделяне на смолисти вещества без глобални катаклизми. Бразилското дърво Copaifera, растящо в басейна на Амазонка, произвежда смола в такива количества, че тя образува масивни, втвърдени светлосиви натрупвания директно по кората.
Друг интересен физиологичен механизъм е гумозата. Това е защитна реакция, наблюдавана при сливи, череши и акации, когато организмът на растението е нападнат от гъбични колонии или е претърпял слънчево изгаряне. Подобен е процесът и при скъпоструващото агарово дърво (Aquilaria) в Югоизточна Азия. Там бактериалното увреждане вътре в ствола кара дървото да произвежда плътна, ароматна смола (известна като "уд"), чиято пазарна стойност надхвърля десетки хиляди евро за килограм.
Ако пренесем този биохимичен модел върху древните иглолистни гори от Еоцена, картината става доста по-логична. Не е било необходимо цялата планета да гори. Достатъчно е било масирано разпространение на специфична гъбична или бактериална пандемия в определен регион. В опит да запечатат раните си, милиони дървета са започнали неконтролируемо да кървят смола. Това обяснява и строгата локализация на находищата – кехлибарът не се намира навсякъде, въпреки че горите са покривали огромни територии от континента.
Текстът и архивните данни поставят ясен разделител между търговската стойност на скъпоценния камък и научната празнота около неговия произход. Докато лабораториите продължават да анализират включенията от праисторически мухи и паяци, основните геодинамични въпроси за тонажа и транспортирането остават затиснати в интелектуална мъгла.
