Официалният разказ и пробойните в геоморфоложките модели
Когато влезете в промишлените кариери на Калининградска област, където се контролира основният световен добив на балтийски кехлибар, първото нещо, което поразява геолога с невъзпитано око, е отсъствието на органична структура от самите дървета. Смолата се намира в така наречената „синя земя“ – пясъчно-глинести глациални и морски седименти. Твърди се, че тези слоеве са на възраст между 40 и 50 милиона години. Стандартното обяснение гласи, че древен иглолистен ландшафт е изпуснал смолата си, тя е паднала на почвата, след което водата е отмила всичко и го е натрупала в определени депоти.
Тук обаче започва физическият проблем. Ако имаме воден поток с достатъчна сила, за да отмие тонове изсъхнала смола и да я депозира в седиментни басейни, същият този поток би трябвало да отнесе със себе си огромен процент стволове, клони, коренови системи и тежък растителен детрит. В наличност обаче имаме само вкаменена смола с високо съдържание на сукцинова киселина и фини микроскопични примеси. Насекомите, уловени вътре, са перфектно запазени, но самата дървесина я няма. Органичната материя обикновено се разлага бързо, това е ясно на всеки архивист и лабораторен учен. Но защо лепкавата смола е имала времето и средата да се превърне в кехлибар, докато милионите кубически метри дървесна маса са изчезнали без следа? Геоложките доклади просто пропускат този детайл, описвайки слоевете отгоре и отдолу, без да предлагат реален хидродинамичен модел на процеса.
Феноменът на синия кехлибар и термичната хипотеза
Ако балтийският материал ни поставя въпроси за обема, то доминиканският син кехлибар повдига проблеми от чисто химически характер. За разлика от северния си роднина, той е значително по-млад – научните публикации го ситуират в рамките на няколко милиона години, а източникът не са иглолистни, а изчезнали видове от семейство Бобови (Hymenaea protera). Годишният добив от мините в Хаити е изключително ограничен, едва десетки килограми, а синият нюанс не е пигмент, а резултат от наличието на ароматното въглеводородно съединение перилен.
Физиката на пероксидните и полимерните съединения в смолата показва, че периленът образува своята специфична флуоресценция само при продължително термично въздействие в анаеробна среда – сиреч нагряване без достъп на кислород. При изгаряне този кехлибар не излъчва познатата смолиста миризма на бор, а цветен аромат. Това подсказва, че образуването му не е било просто пасивно втвърдяване под слънчевите лъчи.
Това води до хипотезата за хидротермалните събития. За да изтече такова огромно количество смола от дадено дърво за кратко време, е необходима външна стимулация. Всички знаем как работи живата система – при механично увреждане дървото отделя смола бавно, като калка или защитна бариера. За да се изцеди цялата вътрешна система от канали, е нужна температура. При саунни условия смолата излиза на повърхността за броени минути. Ако даден регион е бил заливан от хидротермални извори или горещи кални потоци, дърветата биха могли да отделят огромни количества вискозен материал директно във врящата, богата на минерали вода, докато леките стволове са били отнасяни от повърхностния ток.
Алтернативният сценарий задвижва хидравликата – при рязко спадане на външното атмосферно налягане, вътрешното налягане в растителните капиляри и смолистите канали изтласква съдържанието навън като през помпа. Това се връзва с някои по-крайни изследвания върху палеоклимата, но за момента не разполагаме с твърди доказателства, които да го превърнат в абсолютен факт.
