Преживяването на повърхността
Ако хипотетично стъпите на повърхността на един от тези ултрабързи скални гиганти, физиката на преживяването няма да има нищо общо с нашата земна интуиция. Въпреки че линейната скорост на екватора им – малко над 100 километра в час – изглежда нищожна в сравнение със земните 1670 километра в час, радиусът на изкривяване променя всичко. Поради микроскопичната гравитация на астероида, векторът на центробежното ускорение почти напълно компенсира привличането. Човек или измервателно оборудване не просто биха тежали грамове, а биха били изхвърлени в космоса при най-малкото рязко движение.
Предишни наблюдения на по-малки астероиди от този клас (като обекта 2001 FB183 или известния Рюгу, изследван от японската мисия) показват, че повърхностната динамика при бързо въртящите се тела е брутална. Финият прах и дребните камъни постоянно се изместват към екватора и излитат, оставяйки след себе си само голата, здрава скална основа. Точно това изчистване на повърхността вероятно подпомага запазването на високата якост, но оставя въпроса за произхода на самия монолит отворен.
Аналитични пробойни и архивни парадокси
Някои изследователи вече изразяват умерен скептицизъм спрямо чисто фотометричното определяне на периода на въртене. Вариациите в яркостта понякога могат да бъдат заблуждаващи, ако скалният обект има сложна албедо-карта – тоест петна с драстично различно отражение на светлината, или ако става дума за плътна двойна система от два допиращи се астероида. Ако два астероида се въртят един около друг на екстремно близко разстояние, светлинната им крива имитира безумно бързо въртене на един единичен обект.
Въпреки това, ако данните от препринта в arXiv издържат предстоящото рецензиране, научната общност ще трябва да преразгледа основни концепции за физическото състояние на дребните тела в Слънчевата система. Моделите, базирани на идеята, че всичко в небето е било разрушавано и отново сглобявано десетки пъти, се сблъскват с твърдите скални факти на терена. Обсерваторията Вера Рубин тепърва започва своя десетгодишен обзор и ако първите няколко хиляди заснети обекта вече чупят установените правила, следващите години ще ни принудят да приемем, че космосът е много по-структуриран, по-здрав и по-малко склонен към разпад, отколкото ни се искаше да вярваме.
