Еволюционната слепота и химията на мазнините
Остава обаче въпросът защо крилът не е развил по-ефективна защитна реакция срещу подобни масови унищожения, след като е подложен на систематично изтребване от китовете. Отговорът се крие в геоложкото време и в сравнително скорошната поява на истинските гиганти в океана. Макар предците на китоподобните да навлизат във водата преди десетки милиони години, същинският гигантизъм при беззъбите китове е сравнително ново явление, свързано с промените в океанските течения и заледяването на Антарктида преди едва няколко милиона години. В еволюционен мащаб това е твърде кратък период, за да може едно дребно ракообразно с прост нервен възел да изгради сложна система за ранно предупреждение срещу хищник, който атакува отдолу с огромна скорост и без да издава специфичните високочестотни сигнали на зъбатите китове.
Освен чисто механичното предимство при улова, крилът предлага и специфичен химичен състав, който е жизненоважен за оцеляването в полярните ширини. Погрешно е да се смята, че дребният планктон е постна и нискокалорична храна, подходяща само за поддържане на живота. В действителност антарктическият крил се храни интензивно с богат на хранителни вещества фитопланктон, който цъфти по време на непрекъснатия полярен ден, и преобразува тази енергия в огромни запаси от липиди. Мазнините са далеч по-ценни за синия кит от чистите протеини, защото служат едновременно като високооктаново гориво за дългите миграции и като незаменима топлоизолация срещу ледената вода, която отнема телесната топлина много по-бързо от въздуха. Без този плътен слой мас сърцето на кита би трябвало да работи на критични обороти само за да поддържа вътрешната температура на тялото.
Железният цикъл и илюзиите на екологията
Когато погледнем отвъд индивидуалното оцеляване на кита, се сблъскваме с един мащабен биогеохимичен механизъм, който дълго време оставаше извън полезрението на науката, затънала в десетилетия на индустриален китолов. Твърди се, че избиването на стотици хиляди сини китове през двадесети век е довело до неочакван парадокс в Южния океан, който обърква стандартните прогнози на еколозите. Според логиката на простите хранителни вериги премахването на основния хищник би трябвало да доведе до експлозивен ръст на популацията на крила. Архивните данни от риболовните флотилии и научните експедиции след края на масовия китолов обаче показват точно обратното: в много райони количеството на крила не само не се е увеличило, а е намаляло драстично.
Причината за това противоречие лежи в суровата химия на океанската вода и в ролята на китовете като живи помпи за микроелементи. Полярните води на Антарктика са богати на нитрати и фосфати, но страдат от хроничен дефицит на желязо, което ограничава растежа на микроскопичните водорасли. Крилът акумулира желязо в тъканите си, а синият кит, поглъщайки тонове от тези ракообразни на дълбочина, изхвърля огромни количества течни екскременти на повърхността, когато излиза да диша. Тези отпадъчни продукти са наситени с желязо в лесно усвоима форма, което действа като мощен тор за повърхностния слой на океана, стимулирайки бурен цъфтеж на фитопланктон. Фитопланктонът от своя страна е основната храна за новите поколения крил, затваряйки един затворен производствен цикъл.
Колкото и логично да звучи тази теория за желязното наторяване, тя все още предизвиква сериозни дебати в научните среди, тъй като точните мащаби на въглеродния и железния обмен трудно могат да бъдат измерени в бурните и труднодостъпни води около Южния полюс. Промените в площта на морския лед, затоплянето на теченията и нарастващият индустриален улов на крил за производство на хранителни добавки и фуражи за аквакултури внасят твърде много променливи в уравнението. Едно обаче остава неоспоримо от гледна точка на суровата физика и биология: синият кит е съвършена машина за преработка на концентрирана биомаса, която може да съществува единствено докато океанът е способен да поддържа тези колосални, неподвижни облаци от дребни ракообразни. В момента, в който плътността на крила падне под определен критичен праг поради климатични промени или прекомерен риболов, хидродинамичната сметка на гиганта ще излезе на червено и никаква еволюционна адаптация няма да може да спаси животно, чието само съществуване зависи от способността му да поглъща океана на огромни, безпощадни глътки.