Гъвкав крак и стабилност
Цифровите модели, получени чрез лазерно сканиране и томография, разкриват нещо още по-интересно за вътрешната геометрия на стъпалото. Формата на костните фасети показва ярко изразена пронация – естествено завъртане на стъпалото навътре по време на движение. В комбинация с видимо по-ниския страничен надлъжен свод, това означава, че неандерталците са имали анатомичен профил, който в съвременната медицина би бил класифициран като плоско стъпало.
В наши дни плоското стъпало се разглежда като патология, водеща до бърза умора и болки в ставите. Но тук се проявява сериозна пробойна в опитите да проектираме модерните си здравни стандарти върху праисторията. При липсата на изкуствено поддържани гладки повърхности – асфалт, бетон или паркет – твърдото, силно сводесто стъпало на Homo sapiens всъщност е по-уязвимо на усуквания върху нестабилен терен. Гъвкавостта в средната част на неандерталското стъпало е позволявала на крака да се „усуква“ около неравностите на терена, като по този начин увеличава контактната площ и омекотява удара при стъпване.
Това е естествен амортисьор. Вместо да разчита на стегнат, костно-сухожилен свод, който поема енергията като пружина (както е при продължително бягане на дълги разстояния в саваната), неандерталското стъпало работи по-скоро като широка верига на гъсеничен трактор. То прилепва към повърхността, разпределя вектора на силата странично и намалява риска от изкълчване на глезена при внезапни промени в наклона.
Подобни изследвания на сухожилията и костните структури при ранните хоминиди ясно показват, че човешката походка никога не е била универсална матрица, а гъвкаво технологично решение, вариращо според ландшафта.
Как се е променил човешкият крак
Интересното в данните на Белкастро и нейния екип идва от сравнението вътре в самия вид Homo sapiens. Фосилните останки от ловци-събирачи от плейстоцена показват много по-масивни и здрави петни кости в сравнение с тези на хората от постиндустриалната епоха. При древните представители на нашия вид костната плътност е била близка до тази на неандерталците, макар и с различна обща морфология. С прехода към земеделие, изграждането на първите постоянни селища и най-вече – с масовото навлизане на обувките с твърди подметки, човешката пета постепенно става по-фина, по-грациозна и физически по-уязвима.
Анатомичната промяна през последните няколко хилядолетия не е резултат от внезапен генетичен скок, а от липсата на механичен стрес. Твърдата обувка поема функцията на стабилизатор, обездвижва средната част на стъпалото и атрофира малките мускули, които иначе биха контролирали пронацията. В резултат на това, модерният човек е изградил стъпало, което е изключително ефективно за ходене по прави, гладки тротоари, но напълно беззащитно, ако бъде поставено в условията на плейстоценска Европа без съвременни обувки.
Неандерталският крак не е бил нито изостанал, нито дефектен. Той е бил пряк отговор на бруталните изисквания на околната среда – свят, в който всяка крачка е свързана с подхлъзване върху влажен варовик, газене в дълбок сняг или пренасяне на тежки животински трупове без лукса на каквато и да е закрила за ходилата. Търсенето на патологии в древните кости често разкрива единствено нашите собствени ограничения в разбирането на физиката на оцеляването.
Сравнителният анатомичен анализ на скелетните останки продължава да демонтира остарелите хипотези за структурно превъзходство на един вид над друг, превръщайки историята на човешката еволюция в чиста биомеханика.
