/Поглед.инфо/ Внесеният в Конгреса на САЩ законопроект за напускане на НАТО разтърси Европа като политически земетръс. За пръв път от 1949 г. Америка официално поставя под съмнение смисъла на Алианса и собственото си присъствие в него. Какво означава това за бъдещето на НАТО? Ще остане ли Европа сама срещу Русия? И най-важното – какво ще прави България в един свят без американския военен чадър? Този анализ показва истинската картина зад кулисите и задава въпроса, който всички страхливо избягват: готови ли сме да бъдем държава, когато империите сменят курса?
САЩ напуска НАТО.
Фраза, която доскоро звучеше абсурдно, като политическа фантастика, като провокация, измислена от скептици и „крайни анализатори“. И изведнъж — документ. Законопроект. Подпис. Внесен в Конгреса. Официален номер. Това, което години наред беше немислимо, днес е реалност на масата. Америка, архитектът и моторът на НАТО, страната, която превърна Алианса в разширена ръка на собствената си геостратегия, днес обсъжда напускането му. И не като хрумване на ексцентричен политик, а като тенденция, която отдавна зрее вътре в американския елит и просто чакаше подходящия исторически момент да бъде изречена на глас.
Внасянето на този законопроект е повече от политически акт. Това е признание, че НАТО е изживял времето си. Америка вече не желае да бъде бавачка на Европа, не желае да харчи трилиони за континент, който сам не вярва в себе си, не желае да бъде щит за държави, които разчитат на чужда армия, за да оправдаят собствената си политическа безпътица. Америка се връща към себе си — към логиката на „Америка на първо място“, към стратегия, в която всеки съюз има смисъл само ако носи директна, материална, измерима полза. Европа е товар, Украйна е пропаст, НАТО е разход без дивиденти. И най-важното: нито един американски политик не може да обясни на избирателите защо трябва да финансират войни на другия край на света, докато мостовете им падат, градовете им се разпадат, а обществото се люшка в криза на идентичността.
Така се стигна до този момент — момент, в който самото споменаване на „излизане от НАТО“ вече не предизвиква смях, а студена тишина. Европа разбра, че политическата ѝ съдба не е в нейните ръце. Разбра, че десетилетия е живяла в охолния комфорт на американския чадър, без да мисли какво се случва, ако чадърът бъде затворен. И точно това се случва сега. Америка не затръшва вратата — тя просто започва да я притваря, а за Европа това е достатъчно, за да загуби равновесие.
Всички знаят истината — НАТО без САЩ е празна кофа, претрупана с бюрокрация, но без сила. Европа няма индустрия за голяма война, няма армия за голяма война, няма политически лидер, способен да вземе решение за голяма война. Днешната Европа е луксозен музей, който се опитва да играе роля на империя, докато отвътре е кух като театрален декор. Достатъчно е американските войски да се приберат у дома — и този декор рухва. В Брюксел могат да говорят за „стратегическа автономия“, могат да мечтаят за „европейска армия“, но няма как да скрият факта, че континентът в момента не може да произведе дори снарядите, които изстрелва в Украйна. Как тогава ще се противопоставя на Русия, ако остане сам?
Европа няма да води война с Русия. Тя не може. Тя няма как. Тя няма нито мускулите, нито духа, нито волята за това. Ако остане сама, Европа няма да се сражава — тя ще търси споразумение. Ще се върне към неизбежното: към дипломация, към реалполитика, към преговори. Ще се опита да създаде нов континентален баланс, в който Русия не е враг, а необходим участник. Ще се опита да спаси каквото е останало от геополитическата ѝ тежест. Ще се опита да избегне катастрофата, която сама провокира чрез собствената си русофобска истерия.
Защото когато Америка се изтегли — малко или много, бързо или бавно — Европа ще остане лице в лице с реалността. И тази реалност няма да бъде идеологическа, а географска. Русия е тук. Русия няма да изчезне. Русия няма да се подчинява на чужди диктовки. Русия е фактор, с който се договаряш или се сблъскваш. А Европа не иска сблъсък. Не може да го понесе. Не може да плати цената.
И тук идва България. Една страна, която беше превърната в периферия, в буферна зона, в територия за чужди бази, но не и в субект на собствената си политика. България, която години наред се държеше за Вашингтон като удавник за сламка. България, която прие чужди войски без дебат. България, която пое чужди рискове без да бъде попитана. България, която живее с илюзията, че някой там отвъд океана ще я спаси, при положение че този „някой“ вече открито обсъжда как да се измъкне от ангажимента си към Европа.
Какво ще правим ние, ако САЩ напуснат НАТО? Кого ще чакаме? Към кого ще отправяме декларации за „евроатлантическа вярност“? Кой ще ни пази? Кой ще ни даде гаранции? И най-важното: защо трябва да чакаме изобщо?
България няма право да бъде мълчалива, уплашена, зависима провинция. България няма право да бъде бойно поле. България трябва да бъде държава — държава, която познава интересите си, която знае къде е, с кого е, какво може и какво не може. В момент като този нашата страна трябва да мисли трезво, хладно, държавнически. Не е въпрос на Изток или Запад. Не е въпрос на „лоялност“. Въпросът е: как да оцелеем? Как да запазим народа? Как да избегнем въвличането в чужда война?
Америка може да напусне НАТО. Европа може да се разклати. Русия може да промени континента. Но България не може да си позволи нито един грешен ход. Нашата външна политика трябва да се върне у дома. Трябва да се гради върху реалността, а не върху инструкции. Трябва да бъде политика на баланс, не на подчинение. Политика на дипломатическо въображение, не на страх. Политика на жизнен интерес, не на идеологически капризи.
Защото идва нов свят. Грубо, бързо и безпощадно. И в този свят оцеляват не най-силните, а най-умните. Не най-гласовитите, а най-гъвкавите. Не васалите, а държавите, които имат смелост да мислят със собствената си глава.
Времето на илюзиите свърши.
България трябва да избере — ще бъде мишена, или ще бъде държава.